събота, 22 септември 2007 г.


ДИМИТЪР МИНЧЕВ-кандидат на историческите науки
ЕМИЛИЯ КРАЛЕВА
НОВИ ФАЛШИФИКАЦИИ НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

От 16 до 19 август 1988 г. в Монреал (Канада) се е състоял Четиринадесетият международен колоквиум по военна история. Темата е „Малки и големи конфликти след Втората световна война". Български представители не е имало, поради което преки впечатления от работата в него нямаме. Канадските историци обаче са се постарали и в сравнително кратък срок са успели да издадат и да ни изпратят публикувани докладите. Те са разпределени в два тома и съдържат общо 966 страници. От тази публикация можем да получим информация за проблемите, които са били поставени за обсъждане. Участниците са били приветстзувани при откриването от генерал-губернатора на Канада. Кратко встъпително слово, е произнесъл Жан Паризо — председател на Канадската комисия по военна история. Приветствия са поднесени и от други личности. Посочената проблематика и период насочват към парливи проблеми от близкото минало. Логично е да се направи опит за осмислянето на дадени събития през призмата на изминалото, макар и кратко време.
Ето защо няма нищо чудно, че са изнесени доклади за Фолклендската криза и за кризата в Централна Америка, по ирландския въпрос, по проблема за разделянето на Берлин, по полския въпрос, по проблемите в Карибския басейн и Централна Америка, по деколонизацията на Африка и по различни конфликти в този континент (борбата в Нова Гвинея, в Конго, в Южна Африка, в Ангола, в Нигерия, в Западна Африка), на конфликтите в Азия (Индонезия, Филипините, Индокитай, Корейската война, Иракско-Иранския конфликт, съветските войски в Афганистан, Арабско-Израелския конфликт). Има доклади, посветени на международния тероризъм и на отношението на отделни държави към него. В някои доклади се сочи ролята на Обединените нации в защитата на мира. В доклади на канадските историци е посочено мястото на Канада в някои конфликти и терористични действия и нейната роля за опазване на мира в световни мащаби.
Повече от ясно е, че ангажираната тематика на колоквиума налага всеки историк да, подчини собственото си мнение на официалната политическа линия на своята държава. Въпреки това обаче една подобна дискусия, в която историците се опират в своите твърдения на оригинални документи, бранейки истината в историята, не може да не бъде полезна. Една такава среща не може да не доведе, както казва в приветствието си към участниците в колоквиума генерал-губернаторът на Канада Жан Сове, до извода, че „Този колоквиум ще събере специалисти, които съсредоточават вниманието си върху военните изследвания. Това ще повиши нашите познания по история и ще ни осигури тълкуване, което ще способствува за по-добро разбирателство в международните отношения."
Към постигането на тази цел са били насочени повечето от докладите, изнесени на колоквиума. Професор доктор Хасан Кьони е изнесъл доклад на тема Деислямизацията в България. В това, че той ще се опита да обясни на военните историци гледището на турските си колеги за възникването и развитието на съвременната криза в българско-турските отношения, няма нищо нередно, стига пред колегите от чужбина да не се представят неверни факти.
Докладът на д-р Хасан Кьони е всъщност опит за научно обосноваване на официалната турска политика към България в момента. Авторът се стреми да докаже наличието на целенасочен процес на деислямизация в България още от Освобождението до наши дни. Аргументите на автора обаче не са достатъчни за постигането на тази цел. Привежданите факти не се подкрепят с доказателства, цитират се съвременни турски вестници и пропагандни брошури като исторически извори. Подходът и стилът на автора са по-скоро журналистически, отколкото научни.
Подробното анализиране на всяко твърдение ще бъде излишно полемизиране по вече известни и доказани факти.
Така например, авторът твърди, че Руско-турската война 1877—1878 г. е била „. . . най-кървавата война през този век" и балканските турци били изтребени. Наполеоиовите войни, които се водят през същия този век, не отстъпват по човешки жертви на войната от 1877— 1878 година. „Балканските турци бяха нзклани,: един милион турци бяха преселени в Анадола и 450 000 изгубиха живота си по време на боевете и преселението". Твърдението, че балканските турци били изтребени, не подлежи на коментар и както ще видим по-нататък, авторът сам си противоречи. Цитираният източник в случая е една статия във в. „Дейли милиет" от 21 февруари 1985 г. под заглавие “Драмата на българските турии". Точни данни за бежанците в Анадола и за мирното население, загинало по време на войната, могат да дадат най-вече турските архиви, които, както е известно, са недостъпни. От друга страна, наличието на бежанци съвсем не е доказателство за тезата на автора за съществуването на целенасочен процес на деислямизацня в Бългаия.
По време на войни и съдбоносни политически събития (каквото е например Съединението) е неизбежно да има бежанци и демографски изменения. Авторът на доклада обаче разглежда твърде едностранчиво въпроса, като пропуска да спомене обратния процес — потока от преселници към България. „Haй-много живи преселници е имало и в двете части на княжеството из съседната Турция."1
При сравняването на данните от двете преброявания — 1881—1885 и 1888 г. става ясно, че през този период в България са се преселили около 300 000 българи2. В източната част на Северна България повечето от преселилите се българи са от Одринско и Мала Азия (вилаета Бурса). В западната част преселниците са почти изключително от Македония3. Така например преселилите се през 1888 г. във Варна 5314 души са дошли изцяло от селата на Одринския вилает4. Бежанските семейства произхождат от всички кътища на Одринска Тракия. Само по време на Руско-турската война 1877—1878 г. общият брой на преселниците българи от Тракия достига според руските официални сведения 23 000s.
Авторът на доклада в подкрепа на тезата си привежда данни и за следващите преселнически вълни към Турция. Ако приемем за вярно, че през 1886—1890 г. са емигрирали 75 000 души, през 1894—1896 г. — 95 000 души (т.е. след Съединението 1885 г.), а по време на Балканските войни 1912—1913 г. на същата територия са били убити 250 000 и са емигрирали „при най-лоши условия" 700 000 души, то общата цифра на изчезналото турско население в България през периода 1886—1913 г. ще стане 1 120000. Тази цифра е нереална. Съществуващите данни от преброяването от 1888 г. в Княжество България показват, че населението, означено като турско, възлиза общо на 607331 души6. Не е възможно това население да се увеличи двойно за разглеждания период до посочената цифра 1 120000. Явно данните на автора не съответствуват на истината.
Д-р Кьони използва демографските данни, без да отразява цялостната картина. Пропускат се основни моменти, като например Илинденско-Преображерското въстание в Македония и Одринска Тракия през 1903 г., което също води до демографски промени. Турската войска потушава въстанието с крайна жестокост. Опожарени са 201 села, избити са 4694 души, над 30 000 души бягат в България7.
По време на Балканските войни България дава най-много жертви. По данни на Карнегиевата анкета загиналите българи са 44 862, ранените — 104 584, безследно изчезналите — 7824 души8. Не е тук мястото да коментираме доколко градовете, присъединени към България по Букурещкия мирен договор 1913 г., са турски, както заявява авторът, и колко още градове и села с българско заселение останаха извън пределите на българската държава. За това горори огромният поток от бежанци към България, който през 1913 г. достига 104360 души9.
1 Сарафов, М. Населението в Княжество България по трите първи преброявания, С, 1893-1894 г., с. 29.
2 П а к т а м, с. 75.
3 П а к там, с. 38.
4 П а к т а м, с. 31.
5 Г а н д е в, Х. Проблеми на българското възраждане, С., 1976, с. 828—830.
6 Сарафов, М. Пое. съч., с. 75.
7 Зверствата при потушаването на Илинденското въстание. Сборник от публикации в американския печат, С., 1987, с. 16—17; С и л я н о в, Х. Освободителните борби в Македония, т. 1, С., 1983.
8 Carnegie Endowment for International Peace. Report of the International Commission tolnquirs into the Causes and Conduct of the Balkan Wars, GreatBritain, 1914, p. 378. Ibidem, p. 385.
Методите на турската журналистика са познати с пълното си отсъствие на чувство за отговорност пред читателите и елементарно уважение към тях. Така може да се охарактеризира и твърдението на автора, че „през 1984 година станаха отново кървави сблъсквания в България. По време на съпротивата бяха убити стотици мюсюлмани.(с. 158). Източникът е в. ,Дейли Терджуман" от 21 февруари 1985 година. Ислямизираното българско население, което не говори турски език, е определено от автора като турци помаци. Привеждат се документи без доказана автентичност, цитират се тенденциозно и откъслечно изказвания и интервюта на български политически дейци.
В тази връзка са и твърденията на автора, че „българската полиция трябваше да ходи на гробищата и да променя имената, гравирани върху надгробните камъни" (с 160), че „мюсюлманските момичета, насилствено бяха принуждавани да се омъжват за българи" (с. 160). Източникът е отново вестник „Дейли милиет" от 29 януари 1985 година. Статията изобилствува с подобни евтини твърдения.
Авторът прави опит да отрече историческата истина за отрицателните последици на османското завладяване на балканските народи. Сблъскваме се с твърдението, че османците били „защитници както на теория, така и на практика на плурализма на културите на съвременните нации" (с. 161). Идеята за толерантността на османската държава към религиозното и културното разнообразие не е нова11. Според тази идея в Османската империя съществувало равноправие между народите и благодарение на османците тези народи са се съхранили до съвременната епоха. В тази високохуманна държава обаче народите не спират да се бунтуват, да вдигат въстания. Насилствената ислямизация е факт, доказан с документи както на турски език (напр. — турските данъчни регистри), така и на езиците на различни пътешественици, преминали през територията на империята. Факт са и привилегиите, които носи приемането на исляма, както икономически, така и политически. Авторът забравя, че за немюсюлманите в империята наред с останалите данъци съществува допълнителен данък. Той просто пропуска да спомене, че една от последиците от унищожаването на българската държава е насилственото прекъсване на развитието на българската средновековна култура. Изчезването на книжовните центрове, физическото премахване или исля-мизиране на заможната класа и интелигенцията, разрушаването на паметниците на българското изкуство — църкви, манастири, дворци — обезлюдяването и обезбългаряването'на градовете — всичко това вероятно е резултат от толерантността га османците към чуждите култури и религии.
Ако е вярно твърдението на д-р Кьони, че принципите на корана забраняват насилственото „ислямизиране", това говори само, че той просто не е,спазван. От друга страна, в него се съдържат принципи, които противоречат на посочените от автора. Неслучайно Тодор Бурмов в кореспонденциите си до в. „Московские ведомости", в които описва кланетата по време на Априлското въстание в Перущица, Батак, Клисура, Брацигово и в други селища, заключава: „По такъв начин беше изтребено най-доброто население в Пловдивски окръг. Оправдаха се думите на Мидхат паша, казани от него в Държавния съвет: „Огън и меч за българския народ. Избивайте това племе докрай и нека тогава да дойдат руснаците и да потърсят къде се намират техните славяни." Оправдават се също и думите на корана.
„Сражавайте се с неверниците, докато няма да има повече изкушения и няма да има друго служене, освен това на единния бог.. . (Сура 8, стих 40); „Срещнете ли неверници—е добре, убивайте ги дотогава, докато стане голямо клане и здраво затягайте въжетата на пленниците" (Сура 47, стих 4)12.
В изложението си за завладяването на Балканите от османските турци д-р Кьони допуска фактическа грешка, когато твърди, че към 1393 г. цяла България е била под османски контрол. Общоизвестен факт е, че през 1393 г. пада Търновското царство, но Видинското устоява до 1396 година.
Краткият преглед на историческото минало преминава направо в злословия срещу политическата система на България и съвременността. Говори се за дискриминация на мюсюлманите във всички области на живота, за насилствени териториални размествания, прехвърляния в Турция, разрушаване на джамии и т. н. България се обвинява в незачитане на ре лигиозните свободи.
11 К а г р a t, К. and contributors. The Ottoman State and its Place in World History, Leiden Brill, 1974, p. 1, 11.
12 Московские ведомости, № 162, 27 юни 1876. Цит. по: Б у ж а ш к и, Е. (състав.) Освобождението па България: Кореспонденции и материали на руския печат (1876—1879 г.), т. 12, С., 1988, с. 185, док. 90; Ш й ш м а н о в, Д. Изстрели на Босфора, С., 1987.
В българската конституция правото на вероизповеданията е записано наред с оставялите права на гражданите.
Намесата във вътрешните работи на другите страни не е най-подходящата политика за една държава,известна в целия свят с постоянните нарушения на човешките .права на собствените си поданици. Държава, в която се отрича правото ка съществуване на един 10-милиовен народ — кюрдскич, а кюрдите се наричат от представителите на държавната власт „планински турци"13, не може да претендира за ролята на закрилник на човешките праза.
13 Ш и ш м а н о в, Д. Пое. съч., с. 261—278

0 коментара:

Публикуване на коментар

Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]

<< Начална страница