history

неделя, 30 септември 2007 г.







Италианската окупационна зона в Югозападна Македония 1941-1943
Антон Ж. Иванов

Далеч на юг, чак до Костурското езеро и ограждащите го планини, се простират най-крайните компактни поселения на българите в тяхната, очертана преди повече от едно хилядолетие, етническа територия на Балканския полуостров. Националните катастрофи през ХХ век бяха съпроводени от значително обезбългаряване на южните български области – Беломорието (Западна Тракия и Егейска Македония до Негушката планина), присъединено през 1913 – 1923 г. към Гърция, и Източна Тракия, останала в Турция. Но там, на запад от Негушката планина, между Преспанските, Островското и Костурското езера още звучи предимно българска реч. Там десетки хиляди, изоставени от нас, сънародници помнят времето на Самуил и заревото на Илинден, помнят изворите на своя произход и пазят традициите от миналото, за да не загубят народността си.
В края на ХIХ век според Васил Кънчов Югозападна Македония се населява от около 100 хиляди българи, които съставляват мнозинството от жителите на Леринско и Костурско, а в Кайлярско преобладават сред християнското население. През идващото ХХ столетие те ще бъдат подложени на непосилни насилия, преследвания и гонения, за да се откажат от българския си род и език, или да напуснат бащината си земя. В крайна сметка много от тях ще забегнат или ще се прегънат пред гръцкия фанатизъм, за да оцелеят и да съхранят духовното наследство, сътворено от техните деди.
Неуспехът на Илинденското въстание и на реформената акция след потушаването му, както и провалът на младотурската либерализация, тласват България към осъществяване на идеята за балкански съюз и подялба на Македония, която дотогава е била разглеждана като неделима провинция, чиято автономия ще доведе впоследствие до безкръвното й присъединяване към българското царство. Балканската война опроверга целесъобразността на сключения съюз, относно задачата за освобождение на българите в Македония. По Букурещкия мирен договор от 1913 г. егейският дял на областта е присъединен към гръцкото кралство и българите от Леринско и Костурско така и не успяват да посрещнат българските войници.
Три години по-късно българските войски все пак пристигат, ала се разполагат по границата и тя скоро се превръща във фронтова линия. През август 1916 г. е осъществена Чеганската операция, при която са освободени Лерин и Леринско, а авангардните части влизат в Костур, но след тежки боеве българската армия е принудена да се оттегли. След две години е загубена и войната. Единствено ВМРО остава в защита на българщината в този южен район.
Голямата илюзия след Първата световна война - режимът за осигуряване на спазването на правата на националните малцинства не подминава и Северна Гърция, където общо българите, турците и власите внушително превъзхождат по численост гърците. Гръцките държавници обаче много бързо възприемат линия на разсейване и прочистване на негръцките народности, за да намалят външния и вътрешния натиск и да игнорират проблема за малцинствата. Със заселването на огромни маси гърци - преселници от вътрешността на страната, от Мала Азия, Източна Тракия, Понт, Кавказ, България и Русия, правителствата в Атина успяват за кратко време да елинизират източните и централните райони на завоюваните македонски земи. Единствено на запад българите остават мнозинство. Според някои сведения от Леринско и Костурско се изселват само около 5 хиляди българи християни и приблизително толкова българи - мохамедани, а се заселват 21 хиляди гърци. И макар че Албания присъединява района на Долна Преспа (западните покрайнини на Леринска околия), населен с българи, разединявайки ги в този толкова български край, тяхното внушително присъствие в Северозападна Гърция не се нарушава.
През 1924 и 1926 г. гръцките правителства са принудени последователно да признаят пред България и Югославия “славофоните” в Кралството за българско или сръбско малцинство, но парламентът отказва да ратифицира и двете споразумения и те не добиват малцинствен статут. В 1936 г. режимът на диктатора Метаксас им забранява със закон да говорят на родния си език. Хиляди са малтретирани, някои дори са заточени на островите в Егея, само защото говорят на български.
В 1941 г. българските войски отново достигат до границата под Битоля. Въпреки настояванията на правителството на Филов пред германците, към Обединена България да бъде придаден района на Лерин, териториите на Югозападна Македония са поделени между Италия и Германия. Леринско и Кайлярско остават под администрацията на гръцкото колаборационистко управление, докато Костурско е включено в зоната контролирана от Италия и албанските й марионетки. Следващите 8 години са времето на едни от най-славните борби на българите в този край, в стремежа им да получат самостойност и да се съберат наедно с братята си от Мизия, Тракия и Македония.
В размирните години на войната основна грижа на България в тези земи става защитата на българското население (съставляващо около 250 хиляди души в териториите на запад от река Струма) от изстъпленията на местната администрация и от набезите на партизански и разбойнически групи срещу беззащитните български села. Към германските комендатури в южномакедонските градове са изпратени български офицери за свръзка между двете армии. Те успяват бързо да сформират на много места доброволчески части за самоотбрана, съставени от българи. Тези милиции са първия зачатък на българско самоуправление в района.
Малко преди смъртта си, в средата на август 1943 г., цар Борис III се споразумява с Хитлер, България да заеме военно Леринско и Костурско (Италия вече е излязла от войната). Неочакваната му кончина осуетява този проект. В хаоса на следващата година, загубили търпение, българите организират прочутата местна “Охрана”, начело с Георги Димчев, с която фактически установяват българска власт в района. Три месеца по-късно България се отдръпва от фашистката коалиция и се оттегля от новоприсъединените земи в Югославия и Гърция. В Югозападна Македония след изтеглянето на германските войски е възстановена гръцката власт.
Към края на войната набират сили комунистическите и антифашистки формирования на българите от Егейска Македония. Създава се техен Славянски народоосвободителен фронт, който се придържа към македонистките тези за произхода на славянското население на Македония, поддържани от Коминтерна и Югославската комунистическа партия. След провала на българското обединение местното население се уповава на обединение с новообразуваната югославска федеративна македонска република или се надява поне да получи малцинствени права в рамките на гръцката държава. Проюгославската му ориентация и сътрудничеството с демократичните и антимонархистки организации обаче предизвиква реакцията на гръцките националисти.
По време на Гражданската война в Гърция (1946 - 1949 г.) българите от Македония застават на страната на левите сили, от които очакват признаване на изконните им народностни права. Българските бойци съставляват почти половината от личния състав на Демократичната армия на Гърция. Войната придобива национален оттенък. Срещу българите се насочват най-яростните атаки на гръцките националисти. След разгрома на движението настъпва разорение на техните селища и поминък.
Според Стоян Киселиновски, историк от Македонската академия на науките в Скопие, по време на гражданската война от Егейска Македония в страните от Източна Европа (предимно в Югославия) емигрират около 50 хиляди македонци (македонски българи), много от които са деца, изпратени в чужбина, за да бъдат спасени от гибел и лишения. Част от тях преминават през България. Тук за децата се полагат специални грижи, но, поради погрешните схващания на тогавашните власти, по-късно те са препратени в други държави от Източния блок, където много от тях живеят и до днес.
Пак според Киселиновски в Северна Гърция през втората половина на 40-те години са убити около 20 хиляди македонци (македонски българи). 46 техни села във Воденско, Леринско и Костурско са напълно унищожени. Започва обезбългаряването и на западната част на Южна Македония, оцеляла като български край след войните от началото на века.
През втората половина на столетието се засилват асимилационните процеси. Гръкоманите (бившите патриаршисти) бързат да проявят своята лоялност към гръцката държава и започват да се разграничават дори и от майчиния си език. През 50-те и 60-те години, поради влошеното икономическо състояние на страната, много българи емигрират в Америка и Австралия. Други се разселват из вътрешността на Гърция и се откъсват от корените си. Все пак повечето остават по родните краища. Към настоящия момент те преобладават сред населението в Леринско и в северната част на Костурско, въпреки, че гръцките власти не допускат завръщането на политемигранти от негръцки произход.
Надеждите на тези хора днес са насочени към демократичния процес в Гърция, но също така очакват закрила и подкрепа от Република Македония. За тях България е един блян, неосъществима мечта, защото през последното половин столетие българската държава ги беше изоставила. Единствено ВМРО - СМД се застъпва за съобразяване с исканията им. Бюрократизиралите се институции продължават да нехаят. А там нашите сънародници още ни чакат. Искат само да си припомним, че и те са българи, за да изявят пълноценно народностната си принадлежност.
12. 07. 1994
*”Зора”, бр. 27/1994; “Българите са мнозинство в Костурско и Леринско” - “Македония”, бр.30/1995
*Границите на административните единици – околиите (казите и номите), през различните години отчасти не съвпадат
** Български статистики
*** Гръцки статистики
“ Без Кайлярско

събота, 29 септември 2007 г.


Българското землище през XIX век и Санстефанска България*

*Коригиран вариант на картата -приложение към "НИЕ", бр.2/1988г.

Автор. Антон Иванов
Редактор. Динко Драганов



Българската армия на Солунския фронт
(юли-декември 1916 г.)
ЛЕРИНСКА
НАСТЪПАТЕЛНА ОПЕРАЦИЯ
(17-27 август 1916 г.)
Тодор Петров

Неприятелската офанзива през август 1916 г. принуждава нашето главно военно командване да избърза с окончателното вземане на подходящо решение с оглед оказването на противодействие на съглашенските войски по долината на р. Вардар, а и за изтръгването на инициативата от тях на Солунския фронт въобще. Тъкмо поради тази причина Щабът на Действащата армия пристъпва към осъществяването на контранастъпление с двете крила на нашите войски в Македония. Предвид на развиващите се в момента събития на Солунския фронт, той най-после е подкрепен и от Щаба на армейската група „Макензен", който в разгара на съглашенската офанзива (на 14 август 1916 г.) отдава отдавна очакваната от българското командване директива.1
Към момента на получаването на документа срещу съюзените българско-германски сили пред фронта на 1-ва армия е съсредоточен личният състав на повече от четири сръбски дивизии. Между градовете Корча и Лерин са разположени около 2000 души, които обаче вече се пренасочват към Лерин. Намиращите се оттук до Острово (предимно по линията пл. Малка Нидже - Чеганска пл. - Метерис тепе) две сръбски дивизии все още не са изградили своите позиции. По едно сръбско съединение е разположено в долината на р. Мъгленица и в околностите на гр.Воден, но те се намират пред фронта на 11-а германска армия.2
Рано след обед на 14 август 1916 г. директивата, с която се нарежда да
1 ЦВА, ф. 40, on. 2, а.е. 526, л.(415; а.е. 811, л. 156; М. Андреев. Пое. съч., с. 46.
2 ЦВА, ф. 40, on. 2, а.е. 811, л 180-181; Ив. Люлински. Леринска операция. Б. м. г., ръкопис. - Военноисторическа библиотека, III 556, с. 78; Цв. Попов, Планинската война С., 1930, 202-204.
започне „настъпление в Югозападна Македония" през „нощта на 16 срещу 17 т.г" е получена в щаба на 1-ва българска армия. Все според съдържанието на документа се предвижда в хода на предстоящата настъпателна операция изненадващо да се заеме дефилето между Островското езеро и Метерис тепе, да се овладее и пресече пътя, водещ от Корча за Костурското езер както и пътя гр. Лерин - с. Чакон, където да се съсредоточат значителни наши сили. След достигането на заповяданата линия, армията трябвало да има готовност за настъпление срещу левия фланг на намиращите се в долината на р. Вардар главни съглашенски сили. В директивата са уточнени конкретните задачи на всички съединения; предвидено е действието и на едно авиационно отделение, което получава особени инструкции3.
Непосредствено преди началото на замисляната операция, съединенията на 1-ва армия заемат полосата от Охридското езеро до вр. Мала Рул;
Кожух планина. Нейните 8-а пехотна Тунджанска дивизия заема участъка Охридското езеро до хребета Старков гроб по фронта междината от Охри, кото до Преспанското езеро - с. Лажец - с. Меджидли - с. Кенали - с. Брод, Старков гроб. Оттук до вр, Мала Рула (по фронта Старков гроб - вр. Кайм чалан - хребета Добро поле - вр. Ветреник - вр. Козяк - вр. Мала Рула разположена 3-а пехотна Балканска дивизия. Освен двете съединения в зерв на обединението са 15-и пехотен Ломски полк, части от 3-а пехотна визия и две германски дружини, разположени северно от гр. Битоля4.
По този начин съединенията на 1-ва българска армия са разположени кордонно, при това в планинска местност, на един твърде разтегнат фро) дължина около 130-150 километра, което силно затруднява подготовка" осъществяването на неочакван удар в предстоящата операция по протто ковите войски по точно определено направление.
Още на следващия ден - 15 август, командващият 1-ва армия генерал- лейтенант Климент Бояджиев отдава оперативна заповед, с която уточнява подробностите по предстоящата Леринска операция. Целта е твърде о поставена и е формулирана по следния начин; „Първа армия... да настъпи, разбие сърбите и заеме линията западния бряг на Островското езеро Жерви - Гор. Родиво - Струпино - Сборско, на която да се затвърди"5
Изключително краткото време до началото на настъплението обаче дава възможност да бъде извършена някаква особена подготовка за операцията. Това донякъде се предопределя и от липсата на подходяща
3 ЦВА, ф. 20, on. 2, а.е. 526, л. 415-417; а.е, 811, л. 156-158, 180; Цв. Попов. Пое. с 200. На 16 август 1916 г. Щабът на Действащата армия получава и телеграма от нача на германския Генерален щаб генерал фон фалкенхайн. Както и Щабът на армейска" па „Макензен", той потвърждава съгласието си с българското предложение заедно в едно започване на настъплението на Солунския фронт с двете крила на съюзните българо- германски сили, т.е. от съединенията на 1-ва и 2-ра българска армия.
4 Ив. Люлински. Пое. съч., 13; Ат. Христов. Исторически преглед..., с. 255; Ил. кое. Попувековният път на 15и пехотен Ломски полк. С., 1939, с. 117.
5 ЦВА, ф. 40, on. 2, а.е. 811, л. 180; М. Андреев. Пое. съч, с. 46; Ат. Христов. Истс ки преглед..., 258-259; П. Дошкинов. Чеганската операция. Кн. 1. С., 1940, с. 45.
пътна мрежа в близост до фронтовата линия, както и от отдалечеността на железопътната линия, преминаваща по долината на р. Вардар, което не позволява осъществяването на своевременен подвоз, прегрупиране и съсредоточаване на войските непосредствено преди настъплението. Макар че в заповедта е поставена целта на предстоящата операция, не е посочено къде ще бъде нанесен решителният удар срещу противника (например Мъгленската долина или западно от Островското езеро), което предопределя и липсата на такъв по време на операцията6''.
Според съдържанието на заповедта7 2-ра бригада от 8-а пехотна Тун-джанска дивизия (23-и пехотен Шипченски полк, две и половина планински батареи и два ескадрона, т.е. общо 4 дружини, две и половина планински батареи и 2 ескадрона) получава задача да настъпи под командването на полковник Иван Пашинов и да достигне линията вр. Вич - с. Брезница - с. Биглища, след което да осигури десния фланг на армията.
На 8-а пехотна Тунджанска дивизия в състав 1-ва и 3-а бригада, 3-а бригада от 6-а пехотна Бдинска дивизия, 11-и пехотен Сливенски и 12-и пехотен Балкански полк. 3-а конна бригада, 3-и ескадрон от 5-и германски хусарски полк и 8-а пионерна дружина, както и някои други български и германски подразделения (общо 28 пехотни дружини, 31 батареи и 8 ескадрона) се възлага да настъпи под командването на генерал-майор Тодор Митов към линията с. Суровичево - с. Чеган - с. Горно Родино. Целта е да се разбият противниковите сили, намиращи се западно от Островското езеро, да се отреже пътят им за отстъпление и едновременно с това да се поеме охраната на юг по хребета Мала река. 3-а пехотна Балканска дивизия (в това число нейните 2-ра и 3-а бригада, 24-и пехотен Черноморски и 58-и полк, артилерийски и картечни подразделения, включително и германски) в общ състав 21 дружини, 13 батареи и един ескадрон, командвана от генерал-майор Никола Рибаров, получава задачата да настъпи към линията с. Горно Родиво - с. Струпино -с. Сборско с. Нъте, с цел да осъществи демонстративни действия към долината Мъглена, да прикове намиращия се пред съединението противник, след което да подготви пътища, по които да се спусне артилерията в долината. Предвижда се и настъплението на една бригада от дивизията към южните разклонения на Нидже планина (около с. Пожар) за подпомагане атаката на 8-а пехотна Тунджанска дивизия.
В резерв на генерал-лейтенант Климент Бояджиев е предвидено да останат всичко б дружини и 4 батареи (15-и пехотен Ломски полк, две полски нескорострелни батареи, две пехотни германски дружини и две тежки германски батареи), на които е наредено да се предислоцират в с. Баница, Леринско.
По такъв начин при едно съпоставяне силите на двете воюващи страни
6 Вж. по-подробно Ат. Христов. Исторически преглед..., с. 258; М. Андреев. Пое. съч., с. 46; Цв. Попов. Пое. съч., 200-202.
7 ЦВА, ф. 40, on. 2, а.е. 557, л. 145; а.е. 811, л. 180-181: Цв. Попов. Пое. съч., 203-204; К. Те/нисток^ев. 1916 година - едно кърваво лято. - Загинали за Родината, 1944, № 1-3, с. 28.
в полосата от Охридското езеро до Нидже планина ясно се вижда, че предвиденият от командващия 1-ва армия резерв е твърде недостатъчен.
Независимо от това, а и поради липсата на време за подготовката на предстоящата Леринска операция, се пристъпва незабавно към съсредоточаването на силите, а през нощта на 16 срещу 17 август 1916 г. 1-ва армия преминава в настъпление. Още на 17 август, командваната от полковник Иван Пашинов, 2-ра бригада от 8-а пехотна Тунджанска дивизия (дясната колона на обединението) се спуска на юг в междината между Охридското и Преспанското езеро и след кратък бой с едно сръбско подразделение късно след обед заема с. Звезда. Без никаква съпротива тя продължава настъплението си на югоизток и достига на 19 август с, Руля, а на 20 - линията с. Тръстеник - вие. Бук - к. 1120 - к. 1145, на която се спира и до 25 август осигурява охраната на десния фланг на армията.8
Изпълнявайки възложените му задачи, през нощта на 16 срещу 17 август в няколко колони настъпва и командваното от генерал-майор Т. Митов съединение (средната колона на 1-ва армия). Към 16,30 ч. същия ден, след като прогонват с бой сръбското подразделение при с. Горно Клещени и от още няколко последователни позиции, бойците от 30-и пехотен Шейновски полк успяват да овладеят гр. Лерин. Още през първия ден от своето настъпление и 3-а конна бригада успешно напредва по шосето с. Негочани -с. Долни Каленик, където благодарение на осъществената изненада преодолява леко съпротивата на квартируващата в селището сръбска рота и почти напълно я унищожава. По такъв начин към края на първия ден от началото на Леринската операция 1-ва бригада от 8-а пехотна Тунджанска дивизия достига линията вие. Чечева - гр. Лерин - с. Арменохор, а 3-а конна бригада и 3-а бригада от б-а пехотна Бдинска дивизия до линията с. Вакъфкьой -с. Долно Върбени.
Настъплението на 8-а пехотна Тунджанска дивизия продължава и през следващите дни. На 18 август основните сили на настъпващите части достигат до подножието на планината Малка Нидже. Само ден по-късно - 19 август, след ожесточени боеве и яростни контраатаки от страна на противника и след като овладява прохода Кирли Дервент и няколко височини, съединението достига в непосредствена близост (на 500-1000 м) от сръбската укрепена линия, оборудвана по билото на планината. Тук, според придобитите разузнавателни сведения, са заели позиция сръбските Дринска, Вардарска и Дунавска дивизия.
Боевете продължават с нестихваща сила и през следващите дни. Кавалерийската бригада (включена в състава на съединението) например настъпва на югоизток и последователно заема селата Екшису, Суровичево и Пътели, за да достигне към 25 август след водените при с. Суровичево, с. Елевас и при Албанкьой боеве, до линията вие. Бич - с. Екшису Новиград.9
В продължение на четири дни (от 20 до 24 август 1916 г.) една колона на дивизията (10-и пехотен Родопски и 30-и пехотен Шейновски полк),
8.ЦВА, ф. 40, on. 2, а.е. 811, л. 203; Ат. Христов. Исторически преглед..., 259-260.
9.ЦВА, ф. 40, on. 2, а.е. 526, л, 480; а.е. 811, л, 185-186, 191. 198, 203, 208, 216; Л. Дошки-нов. Пое. съч., с. 66 и сл.; Ат. Христов. Исторически преглед..., с. 262.
действаща под командването на полковник Владимир Серафимов на десния й фланг настъпва, атакува противника по фронт и фланг и заема гребена на планината Малка Нидже, след което продължава настъплението си на североизток по посока на с. Чеган. Достигайки на 23 август силно укрепените неприятелски позиции от двете страни на пътя с. Пътели - с. Острово (по западния бряг на Островското езеро), родопци и шейновци успяват след тежки двудневни боеве до овладеят двата от трите реда окопи на укрепената линия.
„Въпреки че в своите неколкодневни настъпателни действия колоната е дейно подпомагана от войските от левия фланг на 8-а пехотна дивизия, те не успяват особено да напреднат. Частите на левия фланг се придвижват бавно поради силно пресечената местност, но главно поради постоянния кръстосан неприятелски огън, на който са подложени. Все пак на 22 август сутринта 12-и пехотен Балкански полк успява да овладее най-голямата височина по билото на планината Малък Нидже, като пленява и две неприятелски картечници. 11-и, 51-ви и 56-ти пехотен.полк достигат само на 100-150 крачки от неприятелските окопи, разположени по югоизточните склонове на к. 1500 и Метерис тепе, но поради силния флангов артилерийски огън са принудени да се окопаят на достигнатите позиции. Боевете продължават и през следващите дни, като противникът неколкократно контраатакува.
Особено ожесточени са боевете на 24 август 1916 г. През този ден родопци и шейновци атакуват противниковите позиции югозападно от манастира Св. Спиридон на западния бряг на Островското езеро. Посрещнати от масирания фронтален огън на неприятелската артилерия, воден от източния бряг на езерото, настъпващите понасят чувствителни загуби, поради което спират временно опитите си за овладяване на противниковите позиции. Независимо от това .на 25 август 51-ви и 52-ри пехотен полк достигат линията с. Жерви - с. Чеган, а 12-и пехотен Балкански полк, усилен с три полски батареи - височините югоизточно от к. 1500. Тъй като се оказва, че осъществяването на пробив в силно укрепените сръбски позиции е невъзможно без предварителна подготовка и прегрупиране на силите, на 27 август Щабът на Действащата армия разпорежда да се спрат понататъшните атаки и се укрепи достигнатата вече линия.
Само за периода 17-22 август 1916 г. 8-а пехотна Тунджанска дивизия съумява да плени 7 неприятелски офицери и около 200 войници, а също и голямо число ранени. Взето е и огромно количество трофейно оръжие - 5 скорострелни оръдия, 9 зарядни ракли, 4 картечници, една минохвъргачка, огромно количество пушки о.бр. 1916 г., 15 вагона, 3 камиона, една хелиографска станция, над 50 коня и др.10
Едновременно с настъплението на 8-а пехотна Тунджанска дивизия, на 17 август започват и бойните действия на 3-а пехотна Балканска дивизия (лявата колона на обединението) срещу частите:на сръбските Моравска,

10.ЦВА, ф. 40, on. 2, а.е. 526, л. 474, 477, 480, 484, 489; a.e. 811, л. 212-213, 216.
Тимошка и Шумадийска дивизия. Веднага след получаването на заповедта за настъпление съединението настъпва в две колони към селата Пожар и Ба-хово, разположени в източните склонове на Нидже планина. Завързва се ожесточен бой с разположените тук части от Шумадийската дивизия. През деня се водят изключително тежки боеве и за вр. Голащ и Пожарски рид в Нидже планина. Бойците от 19-и пехотен Ямболски полк успяват да овладеят атакуваните обекти, но поради огромния брой на дадените жертви (188 убити, 476 ранени и 39 безследно изчезнали) не съумяват да ги задържат и след последвалата противникова контраатака са принудени да ги отстъпят. През същия ден една неприятелска въздушна ескадрила в състав от 9 самолета бомбардира и гр. Битоля (където в момента се намират части от 3-а бригада на дивизията), но без да постигне особен успех.
През следващите дни до 21 август 1916 г. по целия си фронт съединението предприема енергични демонстративни действия. На 22 август с цената на многобройни жертви противникът неколкократно контраатакува, като се опитва да овладее предните постове (охранения) на нашия 32-ри пехотен Загорски полк на височините Ковил и Кукуруз. Получил подкрепления, на следния ден (23 август) неприятелят подновява контраатаките си с нова сила. Освен към двата обекта, противникът прави опит за безуспешно настъпление и към вие. Преспал, като едновременно с това обстрелва селата Тушин и Нъте.
Общо в продължение на двата дни (22 и 23 август 1916 г. частите от Шумадийската дивизия провеждат 18 атаки, но без да се доберат до желания от тях успех и с цената на огромни загуби. Все пак благодарение на активната си настъпателна дейност и въпреки неуспехите си през двата дни, противникът успява да прикове силите на нашата 3-а пехотна дивизия на нейните позиции, като по този начин облекчава усилията на двете сръбски дивизии Дунавската и Дринската, действащи срещу частите на 8-а пехотна Тунджанска дивизия11.
Както размахът на всяка операция, така и този на Леринската е до голяма степен мерило за нейната ефективност. По време на Леринската настъпателна операция в продължение на 11 бойни дни (от 17 до 27 август 1916 г.) съединенията и частите на 1-ва българска армия успяват да достигнат максимална дълбочина 25 км, т.е. средният денонощен темп на настъпление е около 2,3 км. На практика обаче тази дълбочина е достигната още през първите дни на операцията; до края й понататъшно настъпление не се осъществява поради водените упорити боеве на източния фронт на 1-ва българска армия.
Широчината на фронта, по който се води настъплението, е около 130-150 км, а плътността - около 45 км на дивизия, 1 оръдие и 1,1 картечници на километър фронт.
По време на операцията 1-ва българска армия овладява гр. Лерин,
11 Пак там, а.е. 526, л. 475, 478, 481, 489, 494: a.e. 811, л. 186. 191, 198, 209, 217;
Л. Дошкинов. Пое. съч., с. 87 и сл.
както и сравнително големите селища Биглища, Арменохор, Екшису, Баница и др., а в резултат на настъплението е заета площ от около 2500 кв. км, заемана до този момент от съглашенци. В резултат на водените боеве до началото на операцията (17 август), до 25 август 1916 г. са дадени като жертви 32 офицери и 1047 войници убити, а други 66 офицери и 4333 войници са ранени12.
Новост за нашата армия при провеждането на операцията е, че въздушните сили са използвани освен за разузнаване (рекогносцировка) и за нанасяне бомбени удари на противника, и за борба с неговата авиация, както и за коригиране огъня на артилерията. От своя страна подразделенията от инженерния резерв за първи път по време на операцията участват в построяването на въжена дековилна линия, с помощта на която затрудненията по снабдяването с боеприпаси, породени от лошата пътна мрежа са до голяма степен преодолени13.
Независимо от всичко казано обаче целта на операцията не е напълно изпълнена, а армията не успява да реализира поставените й задачи14. Причините за това са много. Още при планирането на операцията например, не е посочено направлението на главния удар, който да бъде нанесен от нашите войски. Почти не е отчетено и обстоятелството, че планинско-гористият характер на местността предполага планирането на обходни и обхватни действия, каквито на практика на левия фланг не се осъществяват. Нещо повече, при настъплението десният фланг на нашите войски е раздробен на няколко колони, между които липсва не само връзка, но и координиране на действията. Постигнатият в хода на настъплението успех не се доразвива, в резултат на което противникът получава възможност да маневрира със своите резерви и да ги пренасочва към най-застрашените участъци.
За разлика от десния фланг, поради численото превъзходство на противниковата артилерия, левият фланг на нашата 1-ва армия не успява да задържи овладените обекти, а фактически и да напредне. Разбира се причина за това е не само предимно демонстративният характер на водените от нашите войски действия, но и непрестанните контраатаки на все новите и нови съглашенски войски, въвеждани в боя, както и невъзможността нашите бойци да се окопаят в скалистата почва на откритата местност.

12.За загубите вж.поверителния бюлетин на Щаба на Действащата армия за бойните действия от 25 август 1916 г.-ЦВА, ф.40, оп.2, а.е 481.Вж Цв.Попов.Пос.съч.,с.407.
13.П.Дошников. Пос.съч.,30-31,37,44; Й.Миланов.Пос.съч.104-106.
13.Цв.Попов, Пос.съч.,с.208-209;Ат.Христов. Исторически преглед…,с.263

The Bulgarian Army on Soloun front
(july-decembre 1916)
T.Petrov
(Summary)
The study is devoted to a comparative poorly developed problem of Bulgarian history-the military actions during the summer-autumn 1916 on Soloun front with detailed plans of resisting sides.Positio,strengths,forces and Central forces and Entente’s powers and means whose armies make war in Macedonia,are also reflected.The Bulgarian participation is especially pointed out.The Doiran fights,the Lerin and Struma offensives of Bulgarian army are interpreted in details as well as the following counter attack of Entente forces on Soloun Front.

петък, 28 септември 2007 г.


ЕТНОЛОГИЯ
Царското наследство
Уважението към народната традиция

През 1887 г. в Търново потомък на една от най-древните династии в Европа отправя прокламация до българския народ, в която се казва: „Ний, Фердинанд 1 по Божия милост и волята народна, встъпваме в престола на вековните български царе". С възкачването на престола на Фердинанд Сакс-Кобург-Готски се поставя началото на управлението на Кобургите в Третото българско царство. По времето на своето 30-годишно царуване Фердинанд 1 Български полага неимоверни усилия да превърне новата си родина от изостанала турска провинция в съвременна европейска държава, съхранила древната си традиция. По негово време се поставят основите на съвременна България - създава се българска индустрия и банково дело, административен и управленчески апарат, дипломатически корпус и войска, образователна и здравна система. Младият цар,наследник на европейския дух и традиция, спомага много за културното приобщаване на България към Европа. Създават се театри, опера, музеи и галерии, висши училища и т. н. София придобива нов, европейски облик и атмосфера. Разгръща се широко строителство на обществени и жилищни сгради, градът се водоснабдява и електрифицира, улиците се павират, в центъра се поставят характерните жълти павета, появяват се първите трамваи. Всички онези сгради, придаващи неповторим дух на стара София, оцелели след бомбардировките през Втората световна война, са планирани и изградени по времето на цар Фердинанд. Съчетали европейските архитектурни влияния със строителните традиции на българското Средновековие и Възраждане, и днес очароват и будят възхита сградите на Народния театър „Иван Вазов", Военното училище, Военният клуб и Министерството на войната, Духовната семинария и Духовната академия, сградата на Светия Синод на Българската православна църква, църквата „Св. Седмочисленици", храм-паметника „Св. Александър Невски", Синагогата, административният корпус и главните павилиони на Александровската болница, Централната гара, Централната минерална баня, Централната телеграфо-пощенска станция, Лъвовият и Орловият мост, много банки, застрахователни дружества, хотели, частни домове...
Цар Фердинанд 1 Български превръща своя дворец в един от най-изящните и изискани в цяла Европа. Царят построява дворците Евксиноград - на брега на Черно море, Враня - край София, Чамкория - в полите на Рила, много ловни домове, къщи и вили. Българският владетел е ботаник и изследовател и с голяма любов към природата създава чудесни градини и паркове към своите дворци, в които се засаждат цветя, храсти и дървета от цяла Европа, Япония, Китай и Северна Африка. Някои от растителните видове в тях са редки и изключително ценни екземпляри, а паркът „Враня" и днес е един от най-екзотичните в Европа. Дело на българския цар са и ботаническата и зоологическата градина,както и природонаучният музей. Превратностите на историческата съдба водят до принудителното абдикиране на цар Фердинанд през 1918 г. Той напуска България и умира далеч от земята, която толкова много е обичал и за която толкова много е направил. На престола се възкачва цар Борис III, който до смъртта си през 1943 г. продължава делото на своя баща.
На Кобургите дължим огромната заслуга България да скъса с ориенталската изостаналост и да тръгне уверено по пътя на европейска цивилизация. Голяма част от представителните колекции от художествени произведения, научни сбирки, колекции от редки природни образци са създадени и оставени в наследство от владетелите на Третото българско царство. За съжаление днес твърде малко е останало от това наследство. Царското семейство, почитащо науката и книжнината, притежава огромна библиотека. След сватбата на цар Борис III новата българска царица Йоанна донася значителна колекция книги, сред тях и образци от XV-XVI век. Днес малка част от царската библиотека се намира в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий", библиотеката на БАН и в частни лица. Познавачи и ценители на изкуството, членовете на царското семейство са меценати на българските творци. Картини от техни колекции днес се съхраняват в Националната художествена галерия. От интериора на българските дворци е останало твърде малко. Част от мебелите се пазят в Музея за история на София, киноцентър „Бояна", Националния исторически музей. Личните вещи на българските владетели, униформи и оръжия са притежание на Националния военно-исторически музей. Богатата колекция от часовници, които са голяма слабост на цар Фердинанд и Борис III, е разпиляна. Част от тази колекция е във фондовете на Националния технически музей и Националния етнографски музей. Каляските и колите на българските царе, както и техни подаръци се пазят в Музея за история на София.
В Централния държавен архив и в архивите на големите български градове се съхраняват снимки и документи, свързани с управлението на Кобургите. Най-голямата запазена царска колекция днес е във фондовете на Националния етнографски музей - близо 450 предмета. Това са вещи от интериора на царския дворец в София и лични вещи на владетелите на Третото българско царство. Към интериорните вещи принадлежат настолни часовници от месинг, дърво и стъкло, гоблени от Китай - копринени, богато везани със сърма и коприна. Запазените вещи свидетелстват за изящната и съвършена простота, за финеса и блясъка на българския царски двор. Почитта и уважението на българското царско семейство към народната традиция ги прави колекционери на ценни творби на народното изкуство. Княгиня Евдокия събира български шевици, ризи, пешкири, възглавници, престилки, които дарява на Народния музей при прокуждането им от България. Българската царица Йоанна е получавала като дар от родолюбиви българи народни носии от всички райони на страната - от Родопите, Старозагорско, Северна Добруджа и Западните покрайнини. Специално за нея са изработени и подарени през 1941 г. две чудесни носии от Крушево и Прилеп. Към запазените лични вещи на царското семейство са детските куртки на цар Симеон II, македонска дебърска носия, множество накити - пафти и гривни, гердани и пръстени, надушни висулки и др. Специално на тях майстори златари, съхранили средновековната българска традиция, им подаряват кани, чаши, подноси, диадеми.
Потребно е да бъдат издирени и съхранени всички свидетелства за времето на Третото българско царство и неговите владетели, защото паметта за миналото е опора на бъдещето.

четвъртък, 27 септември 2007 г.




ЕТНОЛОГИЯ
Вълшебството на Чипровските килими


Анита Комитска




Те идват от древността и разкриват богатия вътрешен мир на своите създатели, техния свят на хармония, мъдрост и доброта, вроденото им чувство към съчетание на багрите, ритъм и завършек.



…векове наред в градчето Чипровци, наричано някога цветето на България, се тъкат неповторими по своята 6хубост килими. Те се изработват, за да красят дома, за дар на храма и духовни треби, за продажба. Чипровските килими очароват със своята красота и изящност, с чудното съчетание на багри и древни символи и знаци.
Сътворяването на килимите е дело на жената. Още от най-ранна детска възраст момиченцата са около стана. Те помагат при подготовката на вълната за тъкане и дори сядат на стана, за да се учат да тъкат дребни фигурки. Чипровчанката влага голяма люобов и майсторство при изработването на тъканите. В тях тя е въплатила своите мисли, вяра и надежда за добро и сполука. Килимите разкриват богатия вътрешен мир на своите създатели, техния свят на хармония, мъдрост и доброта, вроденото им чувство към съчетание на багрите, ритъм и завършек. Чипровките килими се изработват изцяло от вълна (вълнени ватък и основа), на вертикален стан и се оцветяват с естествени бои. Корените, кората и цвета на определени треви и растения при обработка пускат екстракти, с които се боядисва вълната. Това придава трайност на килима и неповторима мекота на тоновете.
Българските учени все още спорят откога се тъкат чипровските килими. Според археологическите данни тъкачеството е било познато по нашите земи от времето на средния неолит - пето-шесто хилядолетие преди Христа. Прабългарите донасят от изток една високо развита цивилизация и напреднало тъкачество. Една част от изследователите поставят началото на чипровското килимарство след погрома на голямото въстание против османското владичество от 1688 г. Те определят три етапа в развитието на чипровското тъкачество
Конструктивен
Първият период е от края на XVII до края на XVIII век и се нарича конструктивен период. Основните килими „бакамски" или „зарибалда" са изградени в кафяви, бежови, сини, зелени тонове. Определяща за тях е строгата геометрична композиция. Централното поле е изпълнено с вписани един в друг ромбове, т. нар. „рескави кола". Бордюрите - един или два, са с ритмично повтарящи се триъгълници и съчетания от тях - мотиви „ма-каз", „канатица", „бибица" и др. Съвършената изчистеност на линиите, строгостта на композицията, изящната простота придават дивна хубост на тъканите от този период. Все от това време са и т. нар. килими „каракачка". Те се изработват в червена и черна (или тъмносиня) гама. Основното поле е изтъкано с женски фигури „каракачки".
Декоративен период
От края на XVIII век до Освобождението датира вторият период в развитието на чипровското килимарство, който се нарича „декоративен". Колоритът е обогатен с бял, жълт и зелен тон, червеният и синият цвят се налагат като основни. Сюжетът се допълва с геометризирани изображения на растения, животни и хора. Килимите стават тържествени и пищни. От този период са моделите „Дървото с плодовете", „Дървото с птиците", „Лоз-ниците", „Венците", „Цвекетата" и др. Майсторката тъкачка въплътява в килимите чудния свят на природата около себе си. Тя развива мотива на лозата в пролетен и есенен вариант, изпълнен с много багри и плодове.
„ОРНАМЕНТАРЕН" ПЕРИОД
След Освобождението започва третият „орнаментарен" период в развитието на тъкачеството в Чипровци, Килимите се отличават с многоцветие и множество дребни и симетрично разположени, ритмично повтарящи се орнаменти. По това време се създават моделите „Кавказкото", „Циганка", „Куфарите" и др.
Някои автори намират началото на чипровското килимарство далеч във времето. Те се позовават на древните и извечни символи и знаци върху килимите. Според тях килимът е едно от чудесата, които българите донасят от прародината. Първият изследовател на чипровското килимарство търговецът Ст. Попов пише през 30-те години, че „В двореца на великия цар Симеон и сетне на неговите князе, боляри и Владетелите след него постилали чипровски килими". Все повече се налага мнението, че началото на чипровското килимарство е далеч преди XVII век.
“ДРЕВНИТЕ СИМВОЛИ”


Древните символи по килимите -двата триъгълника, свързани с острите си върхове, т нар. мотив „маказ", е знак на мъжкото и женското начало, на божественото и земното, на хармонията и уравновесеността в природата. Старинен е и мотивът„кананица"-символ на вечността и безкрая, същият знак и днес е на върха на дървото на Тангра в земите на българите от Поволжието. Обичаният от чипровчанката мотив на вписаните един в друг ромбове напомня на слънцето, даващо живот , „окцата" е знак на божественото око и т. н. Създателките на килимите и днес вярват, че тъканите не са само украса на дома, но че имат чудната и вълшебна сила да предпазват от зло и носят обич и доброта. Затова и след изтъкаване на килима и снемането му от стана се изпълнява един старинен обичай в съпровод на песни. В него жените заваляват малко момиченце, за да изпробват здравината на килима и с надеждата, че той ще носи радост и благополучие.
Може би магията на чипровските килими е била усетена през вековете, затова те са търсени на големите панаири от миналото столетие в Пирот, Узунджово и Ески Джумая, на пазарите в Скопие, Одрин, Цариград, Бурса и др. За нуждата на турската армия в Чипровци се изработвали молитвени килимчета и се тъчели килими за джамиите. В началото на XX век чипровските търговци участват на международни изложения в Париж, Лиеж, Лондон и печелят златни медали и почетни грамоти. За наша радост днес този занаят се възражда.


ИВАНКА СТОЙКОВА
МЕТОДОЛОГИЯ И ИЗВОРОЗНАНИЕ
към някои лингвистични аспекти
НА ИЗВОРОВАТА КРИТИКА


Учените, които разглеждат въпроса, за информационните качества и възможности на писмените свидетелства, обикновено не вземат под внимание специфичните особености на текста и по-специално на езика.За да бъде обаче резултатна тяхната работа върху различните по произход и характер писмени исторически извори и да се разкрие най-пълноценно потенциалната изворова информация, трябва да се вникне в същността на проблемите, свързани с езика и писаното слово, т. е. да се познават добре лингвистичните аспекти на изворовата.критика. Езиковите аспекти на проблемите, свързани със създаването и използването на историческите извори, все още не са станали обект на внимание на нашите специалисти — историци и езиковеди. Историците традиционно подценяват тези въпроси, езиковедите от своя страна като че ли се страхуват да надникнат зад закритите врати на Клио. Въпросът за лингвистичните проблеми на изворовата критика има комплексен характер и трябва да се решава със съвместните усилия на историци, езиковеди, текстолози, извороведи и други специалисти.
Особено важно значение имат тези проблеми за военните историци, които трябва добре да познават еволюцията на езика, отразена във военните термини. Военните звания и длъжности, които претърпяват изменения, не могат да не намерят място в езика. Военният историк трябва много внимателно да борави и с чуждите извори, като не забравя, че в различните езици една и съща дума може да има различни значения.
При работа с писмените исторически свидетелства, ако се държи сметка за особеностите на езика и в частност на писаното слово, освен адекватен прочит може да се извлече богата историческа информация. Преди повече от столетие Любен Каравелов писа: „Всеки народ трябва да се хвали със своя език, трябва да открива и да са опознава с неговите богатства... В езика като в огледало, са види самият народ, със своите достойнства, със своите грешки, със своето образование и понятия.".
Като се изучава миналото и се анализират историческите извори,. вниманието като че ли най-често се насочва към това, което е на повърхността. Много често един и същ текст има многобройни интерпретации, които се дължат до голяма степен на несъответствието между
1 Свобода, № 16, 19 февр. 1870.
прочит на текста и вложен в него смисъл. За такова разминаване между това, което е искал да каже авторът на историческия извор; и декодирането от днешния читател (историк, текстолог, литературовед) допринася несъобразяването с резултатите от еволюцията: на езика — еволюция бавна, но непрекъсната.. Еволюцията на отделни думи, изрази, фразеологични съчетания, намира отражение и в историческите извори.
Въпросът за еволюцията на езика е разглеждан многократно. Към него насочват вниманието си лингвистите още в края на миналия век. Те са единодушни, че действително, както подчертава и френският учен Жозеф Вандриес, „... във всеки език съществува непрекъснато движение на думи, които навлизат или го напускат, които се раждат или умират, отразявайки всички измененият социалния, интелектуалния или материалния живот"2. Най-чувствителен на измененията, които настъпват в живота на обществото, се оказва речниковият състав на езика. Той включва огромно количество думи, които са в непрекъснато движение, така че систематизирането им е практически невъзможно. Затова за системност в лексиката лингвистите започват да говорят едва след като са изучени фонетичната, морфологичната и синтактичната система на зика. Думата като основна, базисна единица на езика d много сложно, разно планово и многомерно явление, „универсално по характер и уникално по обем на изпълняваните в езика функции"3. В нея, според Н. И. Конрад, се преплитат най-различни лингвистични, социо и етнографски интереси, тя се разглежда като област на логиката, психологията, философията, историята. Според О. Денсушану „всяка дума представлява страница история". Но можем ли всякога вярно да „Прочетем" тази история? Дали владеенето на езика осигурява правилното вникване в точния смисъл на историческите извори? Освен езика читателят трябва добре да познава и епохата, културата, бита на народа. Най-
-старият български ръкопис — Търновското евангелие от 1273 г. — е предназначен естествено за съвременците. За хората от XIII в. мислите в него са били ясни (или е трябвало да бъдат ясни). На учените, които са се занимавали с разшифроването на този паметник от миналото обаче са били нужни много усилия. Днес той ни дава много повече информация, отколкото дори неговите съвременници са могли да извлекат.
Владеенето на езика на епохата е задължително условие за правилното прочитане на текста, но то не е достатъчно за разбирането, за вникването в точния смисъл на думите в историческия извор. За да се „прочете" адекватно историческият документ, трябва „добре да се познават специалните термини и формули, употребявани през епохата, към която принадлежи документът"4. С еволюцията на езика е неразривно
свързана и потенциалната изворова информация. Резултатите от тази еволюция са особено важни, когато трябва да се разкрие иманентно присъствуващата в текста информация. Понякога историци и текстолози
3 Цит. по: Бояджиев, Ж. Език и общестйо, С., 1981. с. 2 Конрад, Н. И.О язьжовом существовании. — В Японский лингвистический сборник, М., 1959, с. 35.
4 Лихачев, Д. С. Текстология,- М.—Л., 1964, с. 20.
се задоволяват само с тази информация, която се съдържа в най-горния пласт — информация, достъпна за всеки, владеещ езика, на,който е писан документът. Като не забравя за наличието на потенциална изворова информация, текстологът, изследователят на миналото трябва да държи сметка за големите възможности, които му предлага и ентропийният анализ на текста. За нарастващите възможности на. този анализ на документните текстове, който „позволява да се изведе и актуализира скритата, стаената между редовете информационна енергия"5, К. Георгиев писа, че „наличието на закодирана, потенциална изворова информация е обусловено от самата природа на езика като средство за предаване и приемане на информация, за обективизация на човешките мисли"6.
Езикови явления като езиковата полисемия, полисемантичната природа на отделни думи, изрази, понятия, богатството на смисловата и емоционалната им окраска, възможността да разкриват различен пълнеж при различен текстов контекст през различно време определят богатството на потенциалната изворова информация. Това богатство обаче може да се разкрие само ако се познават добре тези езикови явления и обратно, непознаването им може да доведе историка, текстолога, извороведа до неправилно тълкуване, а оттам и до неверни изводи за съответната историческа епоха. А. С. Пушкин често привеждал крилатата мисъл на известния френски философ от XVII в. Рене Яекарт: „Определяйте значението на думите, така ще избавите света от Половината заблуди."7
Полисемията не ще затруднява извеждането на потенциалната информационна „енергия" на историческите извори, ако се познава добре еволюцията на езика, на отделните думи, изрази, фразеологични съчетания.
Когато се говори за развитието на българската лексична система, не бива да се забравя за еволюцията на термините, подложени на византийско, гръцко и турско влияние, което има своето историческо обяснение. В нашия език са навлезли и много русизми, някои от които са претърпели интересни изменения. Ще илюстрираме с примери, как поради законите на еволюцията на езика в една и съща дума може да е вложен и трябва да се търси различен смисъл*.
В израз като „В тази зала са се събрали все млади таланти" се спираме на думата талант. В случая тя е употребена в преносно значение — 'талантлив човек'. Основното значение на думата е „голяма дарба; способност, подадени — главно за хора на изкуството, науката и обществения живот"8. В българския език тя е навлязла от гръцкия и има следните значения:
5 Георгиев, К. За оптимално използуване на изворовата информация в историко-познавателния процес. — Военноистор. сборник, 1984, № 1, с. 182.
6 П а к там, с. 184.
7 Цит по: Арбатский, Д. И. Важнейшие приеми толкования значений елов. — Във: Въпроси теории и методики русского и удмуртского язиков, Ижевск, 1971, с. 29.
* Върху обнародвани материали от гръцки и турски извори за България и „Записки по българските въстания" на 3. Стоянов разглеждаме разузлтатите от еволюцията на някои думи в българския език, които имат важно значение при всяка извороведска критика.
8Български тълковен речник, С., 1973.
Талант
1. Стара гръцка монетна, единица.
2. Древногръцка мярка за тегло.
3. Мярка за тегло в Гърция, днес равна на 150 кг.
4. В древността количество злато или сребро на стойност около 5000 златни лева (около 26 кг злато)ί).
В „Извори за старата история и география на Тракия и Македония" четем: „Одисеи казва какви дарове бил получил от Марона. . . Той ми поднесе'великолепни дарове, даде ми седем таланта от красиво изработено злато. . ."10 Многозначността на думата отпада, защото читателят избира точния смисъл, закодиран от автора в зависимост от контекста. Наред с лингвистичния контекст.не по-малко важно· е познаването на езика на епохата на отразяваното събитие и на създаването на произведението.
Да вземем думата кратер. Всички я асоциираме с огромен вулкан, представяме си лавата която изригва от кратера. Само специалистите знаят, че думата кратер някога е означавала също и съд — красив, изработен от злато или сребро, в който са смесвали виното с вода. В от-къс от Омир срещаме думата именно с това значение: „... даде ми също един кратер изцяло от сребро, а след това наля в цели дванадесет амфори сладко, не смесено, божествено питие. И никой нито от слугините, нито от слугите в къщи го знаеха, но само той, любимата му съпруга и една единствена ключарка го знаеха. А когато искаха да пият от това червено вино, сладко като мед, той напълваше една чаша от него, смесваше го с вода двайсет пъти по толкова и приятно божествено благоухание се разнасяше от кратера.
Всеки познава значението на думата тема — основна мисъл, предмет, сюжет на съчинение, беседа, разговор и други. Думата има и друго значение — основен мотив,на музикално произведение. В документи от по-стари епохи обаче това понятие може да се срещне със съвсем друго значение. Например в „Гръцки извори за българската история" терминът тема означава военноадминистративна област във Византия, въведена през VII век. В същия, извор с термина теми са означени провинциалните войски... Нашето благочестиво царство заповяда този манастир да бъде освободен от мита тон (квартирен данък — бел. И. С.) към началници на тагми (столични войски — бел. И. С.) и на темите"12.
Историкът, който изучава миналото на България, особено военният историк, трябва добре да познава термините във военната област и еволюцията, която те са претърпели.
Обикновено читателят възприема съвременното значение на думата и само ако не разбере смисъла на прочетеното, търси други значения на думата, принуден е да се обърне за помощ към различните тълковни и други .видове речници, „макар че „конструирането" на смисъла
9 Речник на чуждите думи в българския език, С., 1982.
10 Д е ч е в. Д., Г. Кацаров. Извори за старата история и география на Тракия и Македония, С., 1949, с. 13.
11 П а к т а м.
12 Извори за българската история (ИБИ), т. 11. Гръцки извори за българската история (ГИБИ), т. 6, С., 1965, с. 16.
на изказването с помощта на комбинирането на тълкованията на думите в речниците само в незначителна степен съответствува на процеса на възприемане на текста от'адресата — не само поради недостатъците на тези тълкования, но най-вече за това; че в процеса на възприемане на текста човекът адресат едва ли сумира известните му тълкования за разбиране на смисъла"13.
Обикновено речниците отразяват само днешните значения на думата и в много отношения са непълни, не проследяват еволюцията на отделната дума. Така например думата практик в Българския тълковен речник, в Речника на чуждите думи в българския език и в Етимологичния речник на българския език я срещаме като човек, който е добил опитност и сръчност в работата и само толкова. Ако разчитаме на това обяснение не бихме могли да разберем следния откъс от хрисовула на Алексей! I Комнин; „. . . Направен бе практик от същия съдия Ксифилил за това измерване на земята."14 Тук практик означава кадастров опис, който съдържа описание на границите на измерените участъци земя. В практика бил включван броят на стопанствата, данъците, които трябвало-да се плащат, и прочее. Става ясно, че само речниците не са достатъчни за експликация на някои Думи, които срещаме в историческите извори. Нужни са конкретни изследвания с между дисциплинарен характер
Към слабите страни на различните речници и други справочници можем да отнесем и някои неясноти по отношение на произхода и значението на думите. Така например в „Турски извори за българската история"16 думата гедик е обяснена като'дар, привилегия', но откъде идва тя, не е ясно. В „Турско-българския речник" думата gedik означава 'цепнатина, пукнатина". В „Речника на чуждите думи в българския език" има дума гидик(от тур, gidek 'занятие, професия') —инвентар за упражняване на занаят или за обработване на земеделско стопанство. В „Българския етимологичен речник" пгдик (от тур. gedik 'цепнатина, пукнатина') означава прелез през плет или ограда'. А откъде идва това значение 'дар, привилегия' и каква е етимологията на думата, не е ясно. Възниква необходимостта от задължителна езикова подготовка на историците, от самостоятелни проучвания, които да хвърлят светлина на някои неизяснени езикови проблеми и да внесат корекции в справочниците.
При изясняване на етимологията на думите трябва да се има предвид различният им произход. „Понякога думите съвпадат по звучене, но са от различен произход и имат различно значение. Гръцкото дума вест няма нищо общо с българската дума вест (със значение 'съобщение, известие'). Първоначално тя е означавала дворцов служител при облича нето. От XI в. е титла, която се дава на стратези и висши чиновници. Терминът вест с посоченото значение срещаме в хрисовула на Никифор III Вотаниат: „Вестът Йоан Катафлор, императорски нотарий-(. . .) издирих издадените преди нас данъчни описи. . ."1в. Документът е бил издаден през 1079 година.
13 Л и т в и н, Ф. А. Многозначность слова в язике и речи, М., 1984, с. 33.
14 ИБИ, Ι, ГИВИ, т. 6, с. 28.
15 ИБИ, т. 16; Турски извори за българската история (ТИБИ), т. 16, С., 1971, с. 524. 1β ИБИ, т. 1.1, ГИБИ, т. 6, с. 17.
Интересно би било да се изследва съдбата на чуждиците в различните езици. Как е станала промяната в рода например на думата стадия. Тя ,е от гръмки произход — в българския език е навлязла като стадий (м. р.), в руски език'— стадия (запазва женски род). Не бива да се забравя, че стадий (м. р.) означава 'период, степен в развитието на нещо', а стадия (ж. р.) — 'мярка за дължина (около 200 м)'. По правилата на българската граматика множественото число на думата стадия трябва да бъде стадии. Има различие в образуването на множествено число от тази дума в два исторически извора. В описанието на сражението при Филипи през 43 г. в „Извори за старата история и география на Тракия и Македония" четем: „Между хълмовете на едно разстояние от осем стадии минава като между врати пътят за Европа и Азия." В „Гръцки извори, за българската история": „Оставил (Исак Комнин) там колкото пари имал и излишния си обоз и като се укрепил, разположил лагера си на север от града Никея на около 12 стадия и там се настанил."18 Когато е ясно, че се отнася за едно й също нещо, не е желателно да има такива различия. .
Военните специалиста познават значението на думата алай. Тя е от турски произход. В съвременния български език не се употребява в първоначалното си значение 'полк, шествие, парад'. Среща се като диалектна със значение ''свита, дружина'. На езика на рибарите означава 'пасаж от риба'. В някои райони на страната се употребява със значение на 'кръг, обиколка' почти винаги с числителното един;'за да се покаже незначителна част от нещо, например „Остана не оплевен един алай от нивата".·
„Има ли някой достоен човек, който да познава местността добре, да е бил хайдутин в казашкия алай и пр., за да може да поведе своите въстанали съселяни?" —'пише Захари Стоянов. Експликацията на думата само въз основа на речникови данни би ни затруднила, като се има предвид многозначността й. Решаващо значение при такива случаи има контекстуалният анализ на думата.
Познато е значението на думата банда. Малцина обаче знаят, че тя е от италиански произход, навлязла в нашия език чрез турски. Употребява се за изразяване на отрицателно, презрително отношение и се съчетава само с думи като разбойници, крадци, убийци,, престъпници— означава група от обществено зловредни хора. Другото значение на думата 'група музиканти с духови инструменти, които свирят на разни места' можем да срещнем в литературата. „Когато то (параходчето Do-rabansului — бел. И. С. ) наближи до къщата на баба Тонка, романската музикална банда, която се намираше вътре, засвири марша на'Хаджи Димитра."19
Интерес за военните специалисти представлява и произходът на думата левент. Когато срещнем тази дума, всички си представяме строен, едър и силен мъж, обикновено младеж. Такова значение на думата е посочено и в тълковния речник. В „Турски извори за българската история" срещаме думата левенд, обяснена като служител в ранния
17 Д е ч е в, Д., Г. К а ц ар о в. Пое. съч., с. 332.
18 ИБИ, т. 11, ГИБИ, т. 6, с. 327. . 19 С т о я н о в, 3. Записки по българските въстания, С., 1962, с. 142.
османски флот Роже Бернар посочва, че думата левент сигурно е пряка заемка от турски левенд. Обяснява се с венецианската форма levanti от глагола levare — 'вдигам'в смисъл на 'крада'. Левенд е означавало 'моряк от екипажа на пиратски кораб'. За пръв път е засвидетелствувана· в турски език през 1460 г. в един-'турски устав на еничарите (съобщено от турколога L. Bazini). P. Бернар посочва и още едно значение на думата—'човек, безразсъдно смел, авантюрист'. В някои френски области и сега се употребява само пейоративно20.
Днес знаем едно значение на думата ятак и винаги я свързваме с близката история, като под ятак разбираме 'помагач, човек, който храни и укрива',нелегални, партизани преди 9 септември 1944 година'. Думата ятак е от турски произход с първоначално значение 'легло, скривалище'. Налице е особен вид метонимия, при която въз основа на постоянна връзка лицето се означава с названието на онзи предмет, който то използва.
Когато говорим за-еволюцията на езика, не бива да пренебрегваме един много интересен въпрос —еволюцията във фразеологията, в употребата на афоризмите. Тук като че ли най-силно може да се почувствува потенциалната информационна „енергия" на текста. Известни са двете функции на афоризмите: кумулативна и директна (насочваща и възпитателна)21. Пословиците, поговорките, крилатите изрази не само натрупват и запазват за поколенията човешкия опит, но и отразяват жизнените условия на народа — носител на езика, неговата история, култура, географията на страната. Текст, който съдържа неизвестни за читателя афоризми, 'се оказва зашифрован, закодиран. На нас нищо не ни говори такъв израз като „изкоренявам като елхово дърво". Неговото значение става ясно от следния текст от Херодот: „Персийската флота покорява Хелеспонт и Херсонес, Милтиадовци в Херсонес—Милтиад най-напред почнал война с лампсакците, обаче, последните му устроили засада и го хванали жив. Милтиад се ползвал с почит пред лидийския цар Крез (560—546 г. пр. н. е.), който, като се научил за съдбата му, изпратил пратеник да поръча на лампсакците да го освободят, заплашвал ги, че в противен случай щял да ги „изкорени като елхово дърво". . . Противникът' недоумявал Крез разяснил.От всички дървета само елхата, отрязана веднъж, не пуща вече никаква. издънка, а съвсем загива."22
Оказва се, че за да можем да извлечем максимално информация от историческите извори, трябва много, добре да познаваме афористичното богатство на народа, на чийто език е написан съответният извор. Тъй като афоризмите натрупват и колективния опит на народа, и особеностите на неговата национална култура, даже в адекватни по смисъл афоризми на различни народи се чувствува местният им колорит28. Именно затова не винаги е възможен превод на афоризмите от един език на друг. Например българското „От времето, на Балканската война", т. е.
20 Б е р н а р, Р. От Николай Гогол до Фредерик Мистрал (По повод тур. levend, бъл. лавент). — Български език, 1967, № 1, с. 45—47.
21 В е р е щ а г и н, Е. М., В. Г. К о с т о м а р о в. Язьж и культура, М., 1976, с. 171.
22 Д е ч е в, Д., Г. К а ц а р о в. Пое. съч., с. 27.
"Верещаг и н, Е. М., В. Г.. К о с т о м а р о в. Пес. съч., с. 173.
много отдавна, е ясно за всеки българин, а руското съчетание със същото (значение се изразява по друг начин 4-"Времен Очаковских и покоренья Крьiша".
Семантизацията на афоризмите предполага не само тълкуване на афоризмите, но и определени фонови знания — общочовешки, регионални и най-вече страноведчески. Само тогава може да се осъществи правилен прочит на историческите извори.
Езиковите проблеми на изворовата критика се интересни, сложни и представляват богато поле за. изследователска дейност както на лингвистите, така и на историците, текстолозите и другите специалисти. Още веднъж ще подчертаем, че проблемът за лингвистичните аспекти на историческите извори има комплексен характер и може да се разреши само със съвместните усилия на историци, извороведи, езиковеди, текстолози.

Бъдещето на китайския колос*
Антон Ж. Иванов

През XX век Китай извърши небивало бърз в сравнение с дотогавашната му история преход през различни политически системи: от управлението на манджурската династия Цин, преминавайки през републиката и военния режим на Гоминдана, за да достигне до диктатурата на комунистическата партия. Прогонването на Чан Кай Ши в Тайван и установяването на комунистически контрол над континенталните райони на страната способстваха за умиротворяването на изтерзаната от граждански и военни конфликти империя. След половинвековния период на хаос и безсилие социалната революция възвърна достойнството и очерта нова перспектива пред древната цивилизация.
Стабилизирането на новия режим в Китай и следвоенният демографски компенсационен процес предизвикват бързо нарастване на населението, чиято численост през предходното столетие бавно и колебливо се е увеличавала. Първоначално с ускорени темпове се развива и стопанството на страната, започва индустриализирането й. Един голям проблем обаче затормозява живота на така наречената „народнодемократична република". Изхранването на огромното население създава затруднения, които не се вместват в рамките на възприетия социален модел. Опитът да се ускори развитието на страната чрез форсиране на екстензивния стопански механизъм по време на така наречения „Голям скок" завършва с провал.
Петнадесет години по-късно (период, през който Китай е разтьрсен от "Културната революция") комунистическият диктатор Мао Цзе Дун е вече мъртъв. Огромната страна е в стопанска криза и на сцената отново излизат прагматиците. Дън Сяо Пин прокламира амбициозната си програма за „четирите модернизации" на: промишлеността; селското стопанство; науката и техниката; и въоръжените сили. За разлика от „Перестройката" на Горбачов обаче, Дън и неговият екип залагат на промяна в икономическата сфера и успяват да изведат китайското общество от кризата.
За едно десетилетие в Китай се поставят основите на „социалистическото пазарно стопанство" - странен хибрид, получен от кръстоската между социализъм (комунистическа диктатура) и стопански либерализъм. Резултатите скоро надминават очакванията. Бурното развитие на леката промишленост, селското стопанство и търговията в крайбрежните райони на страната, изключително високите темпове на растеж на производството и на потреблението, меркантилизирането на широки обществени слоеве, всичко това разбалансира равновесието в социалистическата империя. Пробуденият още през 1949 г. колос започва да се изправя на краката си, но днес наблюдателите се питат дали няма да се олюлее и отново да се срути след хаоса на граждански размирици. Основания за подобни опасения има достатъчно.
През 1957 г. китайският демограф Мо Инчу публикува в официоза „Женминжибао" своята „нова теория за населението", в която излага вижданията си за необходимостта от спешни мерки за ограничаване на раждаемостта. В периода на „Големия скок" обаче той е разкритикуван и държавата започва да се стреми да импулсира демографското нарастване.
Само за 38 години, от създаването на Китайската народна република до 1987 г., нейното население се увеличава двойно, като особено голям прираст отбелязва то през 60-те години. През 1989 г. именно младежите от това поколение излязоха на централния пекински площад и поставиха на изпитание режима с исканията си за демократизация. В сблъсъка с танковете те за пръв път усетиха вкуса на битката за властта и за контрола върху бъдещия развой на своето отечество, измествайки собствените, погубили младостта си в псевдореволюционни прояви родители - хунвейбините.
Междувременно през 1979 г. Мо Инчу е реабилитиран и неговата теория се поставя в основата на по-нататъшните изследвания и опити за регулиране на числеността на населението. Именно тук започна залитането в обратната посока - чрез административен натиск рязко да се съкрати неговото възпроизводство. Издигната бе постановката за утвърждаване на модела на семейството с едно дете, която влиза в остро противоречие с традиционните ценности и начин на живот на китайците, почитащи и придържащи се към многодетното семейство. Стопанските промени също затормозяват преминаването към по-стеснено възпроизводство на населението, доколкото селските комуни се разпускат и селяните получават земеделски парцели, за чиято обработка е необходима работна ръка.
По това време зачестяват съобщенията за убийства на новородени момиченца в провинцията. Култът към мъжката рожба, дълбоко вкоренен в патриархалния китайски традиционализъм, се разраства, доколкото се налага именно син да е единственото дете в семейството. Майките, получили възможността с помощта на модерна техника да установят пола на плода, абортират, в случай че той е женски. Постепенно броят на новородените момчета чувствително надхвърля този на момичетата (според демографите това се дължи също така и на по-високия дял на момчетата при първородните раждания, отколкото при следващите, а техният дял нараства, съответно на новата демографска политика). Разликата между делът на момчетата и момичетата се задълбочава още повече през следващите години при отглеждането на децата, поради неестествено по-високата смъртност на момичетата. Настъпва маскунализация на поколението, при която мъжките индивиди от една възрастова група прекомерно преобладават в съотношение спрямо женските. А старите хора казват: „Щом се раждат повече момчета, ще има война".
Контролът над растежа на населението на Китай през 80-те години е най-големия планиран демографски обрат в историята на човечеството, експеримент с милиардния народ на империята, който може да излезе извън поставените му рамки и да взриви не само Източна Азия, но и целия свят.
В момента населението на Китай възлиза на почти 1,2 милиарда души, като три четвърти от тях живеят на село. Близо един милиард живеят в гъстонаселените райони на страната, представляващи 10 % от цялата й площ. Страхотно напрежение се генерира сред тези хора не само поради тяхната нарастваща маса, а и като реакция на драстичните мерки за възпиране на нейното настъпление. Единствената надежда в случая е, че внимателните, постепенни и премерени промени на политическата система ще разредят взривоопасната атмосфера.
След 1949 г. китайските демографи нееднократно предупреждаваха държавните и партийните лидери за опасностите от следваната от тях демографска политика. Водачите обаче решиха друго, излагайки на риск бъдещето на империята. Дори да бъде избегната катастрофата, поколенията от 60-те и 80-те години дълго ще тежат на обществото, оставяйки ярко свидетелство за епохата на волунтаризма. Възможно е обаче именно те да изградят новото величие на Китай. Неведоми са пътищата на историята.

сряда, 26 септември 2007 г.




Дълг на българската държава*
(Отново за гражданството на жителите на "новоосвободените земи",
придобили българско поданство през 1942-1944 г.)
Антон Ж. Иванов



През 1940 г. българската политика по отношение ревизирането на Ньойския договор постига най-значимия си траен успех. Под натиска на Германия и СССР, при одобрението на останалите велики сили, Румъния е принудена да се споразумее с България за урегулиране на добруджанския въпрос. След подписването на Крайовската спогодба на 7 септември с.г. Царството по мирен път си възвръща Южна Добруджа, откъдето се изселва румънското население - около 100 хиляди души, повечето от тях колонисти, настанени там след 1913 г., а почти 67 хиляди българи от Северна Добруджа, оставена под румънска власт, се преселват в пределите на своето отечество. Освен тях съгласно Крайовската спогодба в България са изселени и българи от отвъддунавските провинции на Румъния. Два месеца по-късно е приет "Закон за уреждане поданството в Добруджа", според който български поданици стават румънски поданици от нерумънски произход (предимно от български и турски произход), засегнати от договореностите в Крайова. Именно подобен на този модел на уреждане на поданството след две години ще се приложи и в новоосвободените земи в Тракия, Македония и Моравско.
На 1 март 1941 г. България се включва в Тристранния пакт. Германските войски, разположени в Румъния, преминават Дунава, устремени на юг, бързащи да разгромят Гърция, за да осигурят десния си фланг за война на Изток и да прекъсната английските транспортни комуникации в Източното Средиземноморие, където вече се води битката за Северна Африка. При подписването на документите за встъпването в хитлеристката коалиция българският министър-председател Богдан Филов получава писмени уверения, че, след окупирането на Гърция, към България ще бъдат присъединени териториите между долните течения на реките Струма и Марица. Още една ревизионистична цел е на път да се осъществи, макар и с военни средства.
В края на месеца в Югославия, която също се присъединява към държавите от Тристрания пакт, е извършен преврат от англофилски настроени офицери. Това принуждава Германия спешно да преразгледа своите планове и на 6 април армиите на Вермахта нахлуват в Югославия и Гърция, овладявайки тяхната територия за броени дни. Две седмици по-късно германците дават разрешение българските дивизии да заемат не само обещаните територии в Гърция, но и обширни пространства в разпадналата се и поделена Югославия. До един месец след Българския Великден към Царството административно са присъединени Западна Тракия (без земите по течението на река Марица) с о. Самотраки, Югоизточна Македония с о. Кавала, Вардарска Македония (с изключение на западния й дял и районът около Преспанското езеро, окупирани от италианците), град Качаник и неговите околности в южните крайнини на Косово, горните поречия на Южна Морава и Нишава и десният бряг на долното течение на р. Тимок. Границата между вътрешността на страната и тези области е отворена и тяхното население се включва в обществения живот на Целокупна България.
Административното присъединяване към държавата на области с територия 42 466 кв.км и население от около 1,900,000 души (2/3 от които са българи, а останалите са гърци, сърби, албанци, турци, цигани, власи и др.) скоро предизвиква неудобства във връзка с неуреденото гражданско положение на новите жители, които запазват старото си поданство. Независимо че някои от тях подават молби за получаване на българско поданство, повечето не смятат за уместно и необходимо по време на война да правят постъпки за една такава промяна. Но българското управление в тези райони се стреми към тяхното по-тясно интегриране със старите предели на страната, за което се предприемат рецица законодателни и административни мерки. Приложението им, макар и във военновременни условия, показва стремежа на царя, правителството и Народното събрание да утвърдят постигнатото обединение, което да остави своя траен отпечатък дори при неблагоприятно развитие на войната.
Една година след обединението Министерският съвет приема Постановление No 31/5.06.1942 г., с което одобрява "Наредба за поданството в освободените през 1941 г. земи". Според него всички българи по народност в тези земи получават автоматично българско поданство. Такова се предоставя и на инородците, освен ако в определен срок не заявят желание да запазят старото си поданство. Българите, родени в същите райони, но намиращи се в чужбина, както и бежанците, придошли в тях или в старите предели на страната, ако поискат също могат да получат по облекчен път поданство. Така за няколко години Царство България увеличава своите поданици с около два милиона души.
Войната обаче отново протича катастрофално и политическата обстановка за реализиране на българските национални идеали се влошава. През октомери 1944 г. са опразнени всички освободени земи с изключение на Южна Добруджа. Хиляди българи от Беломорието, Вардарска Македония и Западните покрайнини са принудени да напуснат родните си места и да забягнат в България. Други, около милион, останали в новосъздадената република Демократична Федеративна Македония (от края на 1945 г. Народна Република Македония), както и в Егейска Македония, са насилени да приемат югославската (комунистическата) теза за македонския народностен характер на славянското население на централната балканска провинция. Българската държава, доскоро ангажираща се с отстояването на правата им като на български поданици, сега дори се включва в отродителните акции спрямо тях. Самото им поданство е отменено и то остава един добър спомен от времето на народното единение.
Проблемът за гражданството на жителите на присъединените към България през 1941 г. земи възвърна своята актуалност в края на 1998 г., когато по предложение на Спас Ташев, зам.-председател на Агенцията за българите в чужбина (АБЧ), малък екип от състава на агенцията се зае да проучи юридическите основания и политическите отражения на евентуалното реактивиране в днешно време на поданството, придобито, от тези жители в периода 1941-1944 г. Първоначалните резултати от това проучване получиха обществена известност у нас след отпечатването във в. "Македония" (бр. 2/13.01.1999 и бр. 5/3.02.1999 г.) на статии по тук разглеждания въпрос от Спас Ташев и от доц. Емил Александров, юрист-консулт на АБЧ, а в Република Македония - след публикуването в сп. "Фокус" (бр. 188/22.01.1999 г.) на интервюто на македонския журналист Владимир Перев с г-н Ташев. Сега вече може да се очаква да се прояви интерес от желаещите да установят своето българско гражданство измежду хората, добили го през времето на Втората световна война, както и от техните наследници. След това трябва да последва и съответният отговор на българските компетентни власти. Какъв би могъл да бъде той?
Има големи неясноти и правни недорзаумения около гражданските отношения с Република България на тези бивши (?) български поданици. Тяхното настоящо гражданско състояние се оказва един заплетен казус, за разрешаването на който се изисква повече политическа воля, освен юридическата обосновка. От държавниците и от експертите в Министерството на правосъдието и правната евроинтеграция зависи българите от освободените през 1941 г. земи да възвърнат своето доверие и упование в българската държава, като разберат, че, макар и след половинвековно лутане, тя е готова да възстанови техните права, които сама им е делегирала, както и да поднови грижите си за съхраняването на техните общности.
На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на Царство България и Червената армия навлиза в източната част на страната. На 9 септември в София е извършен преврат и на власт идва правителството на Отечествения фронт, което форсира преговорите със съюзниците за сключване на примирие. На 28 октомври 1944 г. се подписва Съглашение за примирие между "Съюзените народи" и България, която вече е изпълнила предварителното условие за подписването му - изтегляне на администрацията и армията й от заетите територии в Гърция и Югославия. Според чл. 2 на примирието тя е задължена и да анулира всички законодателни и административни положения, отнасящи се за тези области. Последвалите нормативни мерки на българското правителство по изпълнението на този текст внасят неяснотата, която и до днес обременява изясняването на действителното положение на българските поданици от новоприсъединените през 1941 г. земи.
Въпреки че според Петко Стайнов, министър на външните работи и вероизповеданията и комисар по изпълнение на съглашението за примирие, новоприсъединените през 1941 г. земи не са договорно включени в пределите на Царство България и след опразването им засягащото ги българско законодателство автоматично отпада, в края на 1944 г. и началото на 1945 г. правителството приема няколко постановления, задължаващи министерствата да отменят действието на издадените наредби, правилници и заповеди по уредбата на новите области. Между тези актове, чиято отмяна влиза в действие с публикацията в "Държавен вестник", попада и "Наредба за поданството в освободените през 1941 г. земи". В заключение на този процес е приемането на ПМС I-во/14.02.1945 г., утвърдено с Указ No 89/10.04. 1945 г. на Регентския съвет, с който се потвърждава "Наредба-закон за обезсилване на законите и административните разпореждания, отнасящи се до окупираните през 1941 г. гръцка и югославска територии", чийто чл. 1 обезсилва от 28 октомври 1944 г. "всички разпореждания на закони, правилници, наредби и други административни актове, издадени по различни държавно-автономни и общински ведомства и учреждения" за споменатите райони. С тези законодателни инициативи, изглежда се е смятало, че се анулира и поданството, придобито от населението на присъединените през войната райони.
По това време българската администрация вече е престанала да зачита поданството на жителите на освободените през 1941 г. земи и дори бежанците, придошли след изтеглянето на българските войски от Беломорието и Западните покрайнини, нямат статут на български поданици. Но при премахването на валидността на поданството им са допуснати пропуски и именно те дават основание днес да се твърди, че на голяма част от тези "бивши" поданици на Царство България сега по тяхно желание може да се установи гражданството им, което те всъщност не са загубили, тъй като при процедурата не е бил спазен законният ред. Според чл. 43 от тогава действащия "Закон за българското поданство" при изгубването на такова трябва да се извърши заличаване от списъците на българското поданство по доклад на министъра на првосъдието с указ, който се обнародва в "Държавен вестник". А това не е извършено по простата причина, че поименни списъци на новите поданици е имало само в общините им по местоживеене.
Пак по същия закон - чл. 15, българските поданици от небългарски произход, които се изселват от Царството (т.е. остават извън неговата територия), губят поданството си с факта на изселването. От тук следва, че всеки инороден жител на разглежданите райони, след откъсването им от България през 1944 г., автоматично е загубил поданството си, като за това не е необходимо да бъде заличен от списъците, изисквани по чл. 43 от закона. Следователно само българите по произход и техните наследници (в съгласие със съвременното законодателство) са запазили възможността да установят наново своето българско гражданство.
От края на войната са изминали повече от 50 години. Днес трудно би могло да бъде установено кой и на какво основание измежду българите в Югославия и Гърция е получил българско поданство, доколкото само част от териториите на двете държави са били под българско управление. А и не е морално след толкова страдания от тяхна страна при опазването на самосъзнанието им, от тези хора да се изисква да търсят документи или други доказателства за придобитото поданство. Несъмнено за урегулирането на гражданското им състояние е необходимо политическо решение, чрез което да се свали от дневен ред този актуален правен въпрос. Затова предлагам министърът на правосъдието и правната евроинтеграция да издаде заповед за признаване възможността на българите по произход от СР Югославия, Република Македония и Гърция да установят своето българско гражданство. (Още повече, че подобен прецедент от 1997 г. вече съществува.) Така те, заявявайки възможността да кандидатстват за гражданство, ще получат и шанса да преминат по една облекчена процедура, свързваща ги с техните корени и история, а именно установяването на неизгубеното им българско гражданство.
Внимателното вглеждане в текста на "Наредба за поданството в присъединените през 1941 г. земи" открива още една проблемна ситуация във връзка с българи, придобили българско поданство съгласно нейните разпоредби. От 1941 г., след окупирането на Бесарабия и Украина и поставянето им под германско и румънско управление, в Царството започват да прииждат българи - изселници от тези райони, подпомогнати за завръщането им от българската държава. Според чл. 3 на наредбата те също, както и много македонски и банатски българи, получават българско поданство. След навлизането на Червената армия в България, повечето бивши съветски граждани са репатрирани обратно в СССР. Днес те също трябва да получат правото да установят своето българско гражданство, след като докажат присъствието си в България през военните години или открият документи за добиването на поданство. На такъв режим трябва да бъдат подложени и останалите категории лица с български произход, засегнати в спомената наредба от 1942 г. и живеещи днес извън трите засегнати по-горе съседни ни държави.
Българската държава неведнъж е доказвала, че знае как и може да се грижи за българите по света, но като че ли през по-голямата част от съвременното й съществуване тя се е опитвала да намали обременителното за вътрешния й живот обвръзване с техните тегоби и тежнения. Все пак неин дълг е, правата и облекченията, които веднъж им е осигурила, получавайки признателността им, да прояви готовност да потвърди, дори когато предизвикват неудобства и притеснения. Дано сега направи необходимото, за да могат милиони българи по света да се убедят в нейната добра воля и ангажираността й с последователна и приемствена политика за закрила и подпомагане на българските общности по света.
23.02.1999
*“Дългът на българската държава днес” - "Македония", бр. 10/10.03.1999.

Първата ревизия*
(Още по въпроса за българите, добили българско поданство през 1942 г.)
Антон Ж. Иванов
През ранната есен на 1944 г. българският народ изживява една от големите трагедии в своята история. Правителството, дошло на власт след преврата от 9 септември 1944 г., не използва активно правомощията си по опазване на законноста, а и не контролира уверено положението в страната, което позволява политическото противопоставяне да се изроди в партизанска саморазправа, отбелязала връх на гражданския сблъсък, наченат преди повече от две десетилетия. По същото време много от българските войскови части във Вардарска Македония почти без съпротива са обстреляни, пленени и обезоръжени от оттеглящата се германска армия. Само корпусът в Беломорието успява да окаже успешен отпор, но много скоро след това, в съответствие с предварителните условия за сключване на примирие със съюзниците от антифашистката коалиция, неговите части се изтеглят от заетите територии в Гърция.
Заедно с войската, административния персонал и заселниците от старите предели на страната, напускайки Беломорието, панически към България тръгват десетки хиляди българи, живеещи в тези райони, които се спасяват от неминуемата саморазправа на гръцките андарти. През следващите месеци поради гръцкия терор още хиляди забягват от Западна Тракия и Егейска Македония и натоварват българската държава с грижата по тяхното настаняване и устройване. Същата история се повтаря и в Западните Покрайнини, където българите, притеснени от оставането им в пределите на Югославия, започват да се преселват в Царството, въпреки указанията от София да останат по родните си места. През април 1945 г. истерията в Босилеградско се засилва, като хората, чийто багаж не е пропускан в България, предпочитат да го запалят на границата и да я преминат без всякакво имущество, само за да се заселят в своето отечество.
Българските власти и особено Министерството на социалната политика полагат усилия да уредят положението на бежанците, но срещат съществени затруднения, както от материален, така и от административен характер. В изпълнение на сключеното на 28 октомври 1944 г. Съглашение за примирие, правителството е принудено в началото на 1945 г. да отмени българското поданство на жителите от присъединените през 1941 г. гръцки и югославски територии. Така придошлите бежанци се оказват чужди поданици, с всички произтичащи от този им статут последици. Единствено разбирането, проявено от местните власти, им помага те да не се почувстват отхвърлени от сънародниците си.
От средата на 1945 г. , възползвайки се от затрудненията на бежанците от Егейска Македония, югославското правителство, с одобрението и съдействието на българските управляващи, изпраща свои емисари за провеждането на кампания сред бежанците, чиято цел е преселването им във Вардарска Македония. В резултат на тази кампания около 17 000 българи преминават на югославска територия и впоследствие са разселени из Вардарска Македония и Сърбия.
Останалите в България бежанци, които не желаят да я напуснат, продължават да бъдат в затруднено положение поради неуреденото им гражданско състояние. Едва след две години, когато вече е подписан Парижкият договор за мир от 10 февруари 1947 г., Министерският съвет приема Постановление I-во/2.07.1947, според което се разрешава временно, до уреждане със закон, лицата от български произход от Западните покрайнини и Беломорието, преселени в България до края на 1946 г., да бъдат записани за редовни жители на общините, където са се настанили и живеят уседнало. Те трябва да бъдат снабдени с лични карти и могат да заемат държавна, общинска или обществена служба без разрешението необходимо за чужденци. Така, въпреки чуждото им поданство, тези българи са устроени като български поданици.
По същото време протичат българо-югославски преговори и в края на годината на срещата в Блед между Тито и Димитров е сключена Спогодба относно улесненията за придобиване на българско и югославско поданство от граждани на двете страни. В съответствие с нея се приема Закон за придобиване на българско поданство от югославски поданици, според чийто единствен член югославските поданици, живяли непрекъснато и уседнало в България най-малко две години, могат да придобият (възстановят) българско поданство. Това положение би позволило на преселниците от Западните покрайнини да прекъснат връзката си с югославската държава и да уредят юридически фактическото си състояние на български граждани. Още повече, че веднага след публикуването на този закон, е обнародван и Закон за българското гражданство, изискващ само едногодишен престой в страната на чуждите граждани от български произход, желаещи да добият българско гражданство. От него биха могли да се възползват и бежанците от Беломорието, но ако са от Егейска Македония и ги определят като македонци по народност, в съответствие с провежданата по това време отродителна политика спрямо тях, би трябвало да имат петгодишен престой в България.
В средата на 1948 г. между страните членки на Коминформбюро и Югославия се стига до разрив, който бързо се разраства до открито противопоставяне и крайно влошаване на отношенията. Споразуменията от Блед губят своята актуалност и заселилите се в България югославски, а и гръцки поданици, все още са възпрепятствани да придобият българско гражданство. Поради това две години по късно на основание на алинея последна от чл. 3 на ЗБГ, според която в изключителни случаи Министерският съвет може да одобри приемането на чужди поданици за български граждани при срок на престой в страната по-малък от предвидения в закона, се приема ПМС №1361/22.05.1950. Според него всички лица от български произход, които са югославски или гръцки граждани и до края на 1946 г. са се преселили от Западните покрайнини и Беломорието в пределите на България, а също са записани за жители на общините, където са се установили, стават български граждани без да заплащат необходимите за това такси, освен ако до 1 септемри с. г. не заявят писмено пред съответния ОНС, че желаят да запазят досегашното си гражданство. Извършена е първата ревизия по отношение на премахнатото от военния диктат поданство на българите от присъединените през 1941 г. земи.
Въпреки внимателния подход на правителството при премахването на ограниченията за получаване на гражданство от българите от временно освободените през 1941-44 г. области, на 22 юли 1950 г. Министерството на външните работи на ФНР Югославия изпраща протестна нота, обвиняваща българските власти в незачитане на югославското гражданство. Според югославското тълкувание на постановлението от 22 май 1950 г., чрез него се възстановява действието на наредбата за поданството от 1942 г., която е в противоречие с чл. 45 от Хагската конвенция за методите при воюване. Този член от конвенцията забранява населението на окупираната територия да полага клетва на неприятелската държава. В отговор от София към Белград е предадена вербална нота, отстояваща правото на България сама да определя вътрешното си законодателство, след като това право й е възстановено напълно с Договора за мир от 1947 г.
Междувременно през 1947-48 г. заминалите от България за Югославия бежанци от Егейска Македония започват да протестират срещу влошените условия на живот, при които са настанени. В НР Македония повечето от тях са разпръснати из “баирски” села, където нямат препитание, а жилищните условия са твърде примитивни. Забраняват им да изявяват българското си самосъзнание и са принудени да изучават новия “македонски” език. Отнемат се българските паспорти, а раздадените лични карти имат валидност само за района на определеното за пребиваване селище.
В началото на 1948 г. около 6 800 българи от Егейска Македония са натоварени във влакови композиции с минимален багаж и са интернирани в селата Гаково и Крушовле във Воеводина, близо до унгарската граница. Там те са поставени в режим на “закрепостени" към местното колективно стопанство, обработващо дъжавни земи. При опита да се уреди новото им гражданско състояние те изрично заявяват, че са български граждани и искат да се ползват с тези си права. Това озлобява полицейските власти и на 8 декември 1948 г. голяма група, завръщащи се от работа българи, е пресрещната от кордон полицаи и удбаши, които насочват пушките си към тях и когато настъпва паника и хората се разбягват, стрелят по тях. По-късно повечето от преселниците от тези две села отново са разселени из Вардарска Македония.
През 1948 г. в българското посолство в Белград постъпват колективни молби от около шест хиляди "егейци" (според други данни те са осем хиляди), изселили се от България или забегнали от Гърция, желаещи да се завърнат или да се заселят в свободните български предели. През следващите две години постъпват още две хиляди индивидуални молби. Българското правителство е принудено да реагира и започва активна размяна на ноти между външните министерства на двете страни. От София настояват да се зачита българското гражданство на дошлите от България преселници, твърдейки, че то е добито от тях според разпорежданията на българо-гръцката Конвенция относно свободата за емиграция на малцинства от 27 ноември 1919 г. Също така отстояват правото им, както и това на бежанците от Гърция, да напуснат Югославия. От Белград отговорът е еднозначен - репресии срещу тези категории югославски граждани няма и повечето от тях не могат да бъдат зачитани като български граждани. Допуснати са само няколко десетки българи да се измъкнат от страната на титоисткия социализъм.
През 1955 г. настъпва подобряване на отношенията между Югославия и СССР, а след това - помиряване и с България. Спорните въпроси започват по-добронамерено да се разглеждат от двете страни и има стремеж да бъдат решени във взаимна изгода. Създават се условия за репатриране в България на желаещите да се завърнат "егейци". Десет години след началото на кампанията за тяхното заселване в македонската държава изглеждало, че спонтанно зародилото се впоследствие движение за връщането им обратно към действителното отечество ще получи благоприятен завършек.
С Разпореждане №702/16.05.1955 на Министерския съвет на НРБ се назначава комисия за посрещане на егейските българи от Югославия, които до 1948 г. са имали българско гражданство и желаят да си го възвърнат. Пристигналите преселници се настаняват при техни роднини или им се търсят квартири и работа предимно в и около големите градове в южната част на страната. Първите няколкостотин души са устроени, но се очакват затруднения с жилищното настаняване на следващите.
През лятото на същата година в Министерството на външните работи постъпва сведение, че в НР Македония пребивават 40 000 "егейци" и сред тях е настъпило раздвижване във връзка с възможността да преминат в България. Преценява се, че това би могло да затрудни българското правителство и да доведе до влошаване на отношенията му с югославското ръководство, което не одобрява изселническото движение. На българското посолство в Белград са дадени указания да проучи въпроса, а вероятно по-късно му е наредено да възпре разрастването на този миграционен поток към България. Общо в страната успяват да се завърнат едва около две хиляди души. Противоречивата българска политика от този период така и не довежда до край поетапното ревизиране на последствията от краха на Царството при участието му във Втората световна война.
Днес, половин столетие след първите стъпки за ревизиране на наложеното от победителите във войната несправедливо отменяне на българското поданство на българите в присъединените през 1941 г. земи, е време да се довърши започнатото тогава отменяване на ограниченията, наложени в Съглашението за примирие от 28 октомври 1944 г. Изявата на желанието на тези българи, да им се установи полученото през 1942 г. българско поданство, не влиза в колизия със споменатия по-горе член от Хагската конвенция, тъй като те доброволно ще потвърдят своя избор сега. Според направеното от доц. Емил Александров предложение ("Македония" бр. 15/14.04.1999) това може да се осъществи в изпълнение на предвидената процедура по чл. 39 от новия Закон за българското гражданство. Ще добият ли достатъчно решителност днешните български управляващи, за да възвърнат на милиони българи увереността, че тяхната национална държава не ги е забравила и могат винаги да разчитат на нейната закрила? Времето ще покаже.
21.04.1999
*”Противоречивата ни национална политика и съдбата на сънародниците ни, добили българско поданство през 1942 г.” – “Македония”, бр. 28/14.07.1999